Определение № 5895 от 16.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5895 гр. София, 16.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20258002102462 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор Е., срещу въззивно решение № 401 от 03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 318/2025 г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 3613/17.06.2024 г. по гр. д. № 10299/2022 г. на СГС, прокуратурата е осъдена да заплати на С. Ш. М. на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на В. - София, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на В. - София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до 01.10.2022 г., предявен от ищцата в лично качество и като наследник на баща си Ш. Х. М., ведно със законната лихва, считано от 02.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Със същото решение искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. В тази част решението, като необжалвано от страните, е влязло в сила.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България, насочена срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, се релевират доводи за 1 неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск изцяло. По отношение на присъдената лихва за периода от 02.05.2019 г. до 01.10.2019 г. се иска решението да бъде обезсилено като постановено свръх петитум.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване Прокуратурата на Република България се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, с твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие със съдебната практика, както и при очевидна неправилност.

Като разрешен в противоречие с практиката на ВКС на първо място е поставен въпросът: „Дали наказателното производство в конкретния случай определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)“. Вторият въпрос, по който, според касатора, въззивният съд се е отклонил от установената съдебна практика, е свързан с определянето на неимуществените вреди и прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК се поставя въпрос, свързан с тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, което според касатора е в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека.

В срока за отговор насрещната страна С. Ш. М. не ангажира становище по подадената касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата С. - Ш. Х. М., е един от пострадалите при репресиите над турското малцинство в България през т.нар. Възродителен процес (1984 г. - 1988 г.), като в периода от 21.03.1985 г. до 31.05.1988 г. е бил задържан и лишен от свобода без присъда последователно в затвора и лагера на о. Б., в затвора в Б. дол и в [населено място], [община], като през 1989 г. бил принуден да напусне страната заедно със семейството си. През 1991 г. е било образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили срещу пет лица за престъпления по чл. 162 НК вр. чл.20, ал.

2 НК, които били обвинени в това, че в периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, като впоследствие срещу двама от тях било повдигнато обвинение и по чл.

387, ал. 1 НК за това, че в същия период злоупотребили и превишили властта 2 си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери и затвори, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Делото, неколкократно спирано и възобновявано, е преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на В. - София, впоследствие – преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на В. – София, като и до момента същото е висящо. След поредното връщане на делото от съда на прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, 369 от които били разпитани. Както ищцата, така и нейният наследодател са изпращали писма до различни органи с цел, наказателната процедура да бъде приключена в обозрими срокове.

Инициирали са и производства с искане за ускоряване на разследването по чл.

368 НПК, но въпреки дадените от съда указания, производството е останало висящо. Наследодателят на ищцата и тя самата се чувствали безсилни и разочаровани, че толкова дълго време делото не се решава. Очакванията им за възмездие били излъгани, а надеждите за справедливо наказване на виновните останали напразни.

При тези данни въззивният съд е счел, че на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата следва да понесе отговорността за вредите, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Според посочения текст на Конвенцията, всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане делото в разумен срок. Съдът е приел, че в настоящия случай е налице първата посочена хипотеза: наследодателят на ищцата, а след неговата смърт през 2007 г. – и тя самата имат качество на пострадали от престъплението, предмет на сл. д. № 1/1991 г., като наказателното производство има значение за съдебната защита на гражданските им права. Позовал се е на съдебната практика, според която лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по дело, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. Посочил е, че в случая самата ищца също се явява пострадала от асимилационната политика на тоталитарното управление на страната през 80-те години на миналия век, бидейки принудена да напусне България, както и че тя лично е търпяла неимуществени вреди от забавянето на делото поради своята съпричастност към надеждите и упованията на баща й да получи справедливост. С оглед на това е заключил, че правата на ищцата С. лично и в качеството й на наследник 3 на пострадалия Ш. М. се явяват засегнати от забавеното производство по сл. д.

№ 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано. Въззивинят състав е изложил съображения, че независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството пострадали, с нищо не може да се оправдае фактът, че делото е висящо вече 30 години и все още се намира в досъдебната му фаза.

Установил е недобра организация на разследващите органи, кампанийно предприемани процесуално-следствени действия и дълги периоди на бездействие, без поведението на ищцата или на нейния наследодател да имат връзка със забавянето на производството. Внесените обвинителни актове са страдали от еднотипна негодност, което е наложило делото да бъде двукратно връщано на прокуратурата. Въз основа на горното е заключил, че наказателното производство е продължило период, надвишаващ всякакви разумни срокове за приключване на наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за претърпените от нея вреди.

По отношение на размера съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му, надхвърля и законоустановения, и разумния срок в смисъла, заложен в чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и съставляващ един от съставните елементи на справедливото правораздаване.

Продължителността от 30 години на досъдебната фаза съдът е намерил за прекомерна и тежко нарушаваща правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Съдът е съобразил, че ищцата е предявила иска в двойно качество – лично и като наследник на починалия си баща. Посочил е, че бавното правосъдие предизвикало и у двамата безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и притеснение, че виновните лица ще останат ненаказани. Изложил е съображения, че допуснатото забавяне на производството на практика представлява отказ от правосъдие, който допълнително е уязвил жертвите от т.нар. Възродителен процес. Надеждата за възмездие и справедливост, която съществувала при започването на процеса, постепенно била изместена от отчаяние и разочарование поради невъзможността пострадалите да получат морално удовлетворение и справедливост. Наред с посочените обстоятелства, очертаващи относително по-високия размер на обезщетението, необходимо за поправяне на вредите, въззивният съд е зачел като актове на морална подкрепа от страна на българската държава приетите Решение на парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ бр. 44/1990 г.), с което е била обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въведени в Б. 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на тези български граждани, поименно изброени, сред които и наследодателят на 4 ищцата Ш. Х. М., Декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г. за осъждане на асимилационната политика по време на Възродителния процес, както и специалния Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Въз основа на изложеното и при съобразяване на обществено-икономическите условия в страната, както и практиката на съдилищата по други сходни случаи, Апелативният съд – София е намерил сумата от 40 000 лв. за справедлив размер на обезщетението, който да поправи всички претърпени вреди. Претенцията над този размер въззивният съд е счел за неоснователна.

При така изложените решаващи мотиви настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените въпроси са обуславящи изхода на спора, но даденият от въззивният съд отговор на тях изцяло съответства на установената съдебна практика по разрешаването им. По първия въпрос, касаещ преценката, дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е такова за определяне на „граждански права“ по смисъла на § 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, е формирана постоянна и непротиворечива съдебна практика, израз на която са Решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д.

№ 1701/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 6 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 41 от 22.07.2022 г. по гр. д. № 1961/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о. и мн. др. Така установената практика, съобразена и с практиката на Европейския съд по правата на човека, еднозначно приема, че понятието „при определяне на неговите граждански права“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за определяне приложимостта на чл.6, § 1 от Конвенцията в гражданскоправния му аспект, по отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди, че е нарушено, и наказателноправния спор, който предстои да бъде решен.