Решение № 9162 от 18.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9162 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20261110101172 по описа за 2026 година

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД.

В исковата молба ищецът В. Д. В. твърди, че на 06.10.2023 г. между нея и ответното дружество „Кредирект" ЕООД бил сключен договор за паричен заем № 941429/06.10.2023 г. за сумата от 766.94 евро при 18 вноски. Сочи, че в договора за заем била включена неустойка при непредоставяне на практически невъзможно за предоставяне обезпечение в изключително кратък срок, която по същество представлява и скрита възнаградителна лихва, именувана така за да не бъде включена в ГПР. По този начин за използването на заем от 766.94 евро ищцата следвало да заплати общо 2,580.05 евро. Поддържа още, че ГПР на договора е неточно посочено и същият е недействителен. Сочи, че съгласно предоставено от ответното дружество извлечение, последното признава, че ищцата е заплатила сумата от 1,402.55 евро. С оглед предходното ищцата счита, че сумата от 635.61 евро от горепосочената сума е платена при изначална липса на основание предвид недействителността на договора за заем и разпоредбата на чл. 23 ЗПК. По изложените в исковата молба доводи ищцата обуславя правния си интерес от предявения иск и моли съда да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 635.61 евро, платени при изначална липса на основание, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане. Претендира разноски по производството и адвокатско възнаграждение.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. В тази насока се излагат доводи, че нищожността 1 на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Сочи се, че настоящият случай е именно такъв.

Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Оспорва се твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави, като се сочи, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, т.е. договорът е сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Поддържа се още, че както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият. Поддържа се още, че съдържанието на договора се установява, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Ответникът признава получаването на процесната сума, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни по изложените в отговора съображения, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да задържи плащанията по договора. По изложените в отговора доводи и съображения ответникът моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, поради което и с проектодоклада, обявен за окончателен в първото по делото открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че страните са сключили договор за паричен заем № 941429/06.10.2023 г., по който ищцата е заплатила сумата от общо 1,402.55 евро.

Предходното се установява и от приложения по делото договор за паричен заем № 941429/06.10.2023 г. Видно от същия, ответникът-заемодател е отпуснал на ищецазаемополучател в заем сумата от 1500,00 лева при фиксиран лихвен процент от 47% и ГПР 58,26%. Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума от 2

1500,00 лева, заедно с лихвите, следва да се върне на 18 месечни вноски с падежи в периода 06.11.2023г.-07.04.2025г. Съгласно чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на високи персонални и имуществени изисквания. Обезпечението следва да се предостави в срок от 2 дни от сключването на договора, като непредоставянето му, независимо от това дали кредитът се обслужва или не, уврежда кредитора /чл.6, ал.5/ и той не би го сключил без представяне на обезпечение /чл. 6, ал. 6/. Съгласно чл.18 от Договора, ако обезпечението по чл. 6 от Договора не бъде учредено в двудневния срок или не отговаря на поставените условия, то заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2834,06 лева, разсрочена на вноски съгласно погасителен план.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Между страните не се спори, че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Както бе посочено, клаузата на чл.6 от договора възлага в тежест на ищеца в срок до два дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Прочитът на посочената клауза налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то.

На следващо място, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, 3 като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.

В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения 24 дневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения.

Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.

Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона.