Решение № 13279 от 07.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13279 гр. София, 07.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско дело № 20231110102281 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Т. Н. Й. срещу А. С. И., с която е предявен осъдителен иск за сумата от 600 лв. – обезщетение за претърпяна имуществена вреда, изразяващи се в направени разноски за адвокатски хонорар в производството по преписка № 83/2019 г. по описа на КЗД, образувана по неоснователна жалба с вх. № 44-00452/11.02.2019 г. на А. С. И., ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане. Претендират се направените по делото разноски.

Ищцата твърди, че преписката пред КЗД е образувана по жалба с вх. № 44-00452/11.02.2019 г. на А. С. И., в която са изложени клевети по неин адрес, провокирани единствено от желанието му за отмъщение и уронване на нейните добро име, авторитет и професионална репутация заради обстоятелството, че през 2018 г. тя е била избрана за ръководител на Катедра „************ – гр. *********** вместо съпругата на ответника, както и от невъзможността й да удовлетвори исканията му за продължаване на срочния му трудов договор като асистент и за обявяване на конкурс за хабилитирането му. Излага, че с влязло в сила Решение № 617/09.10.2020 г. на КЗД жалбата е оставена без уважение.

Посочва, че за защитата си в производството пред КЗД е направила разноски за заплатен адвокатски хонорар, които за нея имат характера на имуществена вреда, намиращата се в причинно-следствена връзка с неоснователно инициираното от И. производство пред КЗД, но за които разноски КЗД не разполага с компетентност да се произнесе.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който предявеният иск е оспорен като неоснователен. Ответникът излага, че производството пред КЗД е със своеобразен административен характер и в него не се дължат разноски по аргумент от чл.

75, ал. 2 ЗЗДискр, която изключва приложението на чл. 78 ГПК. Счита, че подаването на жалба до определен орган не е противоправно поведение и не може да ангажира деликтната отговорност на жалбоподателя, във връзка с което се позовава на разпоредбите на чл. 45 и чл. 56, изр. 1 КРБ. Оспорва да се касае за злоупотреба. Оспорва наличието на причина връзка между деянието и вредите. Възразява, че предявяването на иска от ищцата е злоупотреба с право. Навежда възражение, че е платил сумата от 600 лв. – разноски по адм. д. № 1008/2020 1 г. по описа на АдмС – ***********. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска.

Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. В случая се твърди от ищцата недобросъвестно поведение на ответника при подаването на жалба пред КЗД и се претендира обезщетение за претърпяна в резултат от това имуществена вреда, изразяваща се в направени от нея разноски за адвокатски хонорар в производството по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр, образувано по неоснователната жалба на ответника в настоящото производство, поради което съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.

С оглед правната квалификация на предявеното вземане и независимо от обстоятелството, че твърдяната от ищцата имуществена вреда представлява сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съдът счита, че разпоредбата на чл. 78 ГПК, на която тя се позовава в исковата молба, е неприложима. Правилата на ГПК, уреждащи отговорността за разноски като деликтна безвиновна отговорност, се прилагат единствено в рамките на висящ исков процес и то единствено в хода на конкретното съдебно производство, а вън от него може да бъде реализирана само отговорността при злоупотреба с процесуални права /в този смисъл – Решение № 67/03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 414/27.07.2009 г. по гр. д. № 1049/2008 г. на ВКС, IV ГО/. В случая се претендират разноски, сторени в административното производство, уредено в чл. 50 и сл. ЗЗДискр, които изобщо нямат характер на съдебни разноски. Поради това отговорността на ответника не произтича от разпоредбата на чл. 78 ГПК и следователно не би могла да бъде безвиновна.

Горният извод не се разколебава от приетото в Решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV ГО, на което се позовава ищцата, а именно: „Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл.

7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не мога да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъди по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебноделоводните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ГПК.

Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца.“. Възприетото от ВКС касае отговорността за разноски в случаите на предявен иск в някоя от хипотезите по чл. 71, ал. 1, пр. 1 – 3 ЗЗДискр, т.е. в случаите на потърсена съдебна защита от засегнатото от дискриминация лице, какъвто настоящият случай не е, доколкото се претендират разноски, сторени в административното производство пред КЗД.

Предвид изложените съображения за неприложимост на правилата на чл. 78 ГПК съдът намира, че по предявения иск в тежест на ищцата е да докаже пълно и главно противоправно 2 поведение на ответника, изразило се в превратно упражняване на процесуалното право на жалба пред КЗД, и настъпила в причинно-следствена връзка с това имуществена вреда за ищцата в твърдения размер. Субективният елемент от фактическия състав на спорното материално право – вината, се предполага и наличието й подлежи на оборване от ответната страна.

В случая с Определение № 10863/06.03.2025 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда проект за доклад, приет в тази част за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно, че по жалба с вх. № 44-00-452/11.02.2019 г. на А. С. И. срещу Т. Н. Й. е образувана преписка № 83/2019 г. по описа на КЗД, за защитата по която Й. е заплатила адвокатски хонорар в размер на 600 лв., както и че производството пред КЗД е приключило с влязло в сила Решение № 617/09.10.2020 г. на КЗД, с което жалбата е оставена без уважение. Следователно по делото е доказано намаляване на имуществената сфера на ищцата със сумата от 600 лв., намиращо се в причинно-следствена връзка с неоснователната жалба на ответника, подадена по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр.

Не се установява обаче противоправност на поведението на ответника. Съображенията за това са следните:

Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право.

Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/.

Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /т. е. противоправно поведение/ е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес /в този смисъл – Решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, III ГО, и цитираната в него съдебна практика/.

В конкретния случай по делото не е доказано превратно упражняване на правото на жалба от страна на ответника. Обстоятелството, че жалбата му е приета от КЗД и административните съдилища за неоснователна, не е основание да се приеме, че същата е подадена единствено с цел да се навреди на ищцата. Видно е от изложените в нея съображения и от поведението на И. в хода на административното производство, че целта на подадената жалба пред КЗД е била да защити права на подателя й, който е бил воден от убеждението, че спрямо него е извършен акт на дискриминация. Твърденията в исковата молба, че жалбата е подадена за отмъщение и уронване на доброто име, авторитета и професионалната репутация на Й. поради избирането й вместо съпругата на И. за ръководител Катедра „************ – гр. *********** и поради невъзможността на Й. да удовлетвори исканията му за продължаване на срочния му трудов договор като асистент и за обявяване на конкурс за хабилитирането му, са недоказани. Ето защо съдът приема, че целта на подадената пред КЗД жалба е била посочените в нея обстоятелства да бъдат проверени и жалбоподателят да получи защита на своите права и интереси.

Поради недоказаност на противоправността като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По разноските:

Независимо от изхода на делото съдът намира, че в случая претендираните от ответника 3 разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред СРС и производството по частната жалба не му се дължат, защото в нито един момент от развитието на производствата той не е бил фактически представляван от адвокат, а всички подадени молби са депозирани лично от него, като той лично е взел участие и в първото открито заседание по делото. При това положение липсва основание за осъждане на ищцата да му възстанови платени суми за процесуално представителство, каквото в действителност не е осъществено.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Н. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. ************, срещу А. С. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ***********, осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 600 лв. – обезщетение за претърпяна имуществена вреда, изразяващи се в направени разноски за адвокатски хонорар в производството по преписка № 83/2019 г. по описа на КЗД, образувана по неоснователна жалба с вх. № 44-00-452/11.02.2019 г. на А. С. И., ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4