Определение № 305 от 19.08.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 305 гр. Враца, 19.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ана Б. Ангелова-Методиева

Членове:

Евгени Божидаров Ангелов

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно частно наказателно дело № 20261400600436 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава XXII, вр. чл. 249, ал. 3 от НПК.

Образувано е по въззивна частна жалба с вх. № 15174/02.07.2026 г., подадена от адв. Г. З. – защитник на подсъдимата К. И. Д., срещу протоколно определение от 30.06.2026 г., постановено от Районен съд – Враца по НОХД № 430/2026 г. по описа на същия съд (закрепено в протокол № 468/30.06.2026 г.), в частта, с която в разпоредителното заседание е оставено без уважение искането за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на Районна прокуратура – Враца поради допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимата.

В жалбата се поддържа наличие на основанията по чл. 249, ал. 1 и ал. 4, т.

1, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК. Жалбоподателят сочи, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, тъй като в обстоятелствената му част са посочени две различни стойности на концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимата – 1,23 на хиляда, установена при изследването на основната кръвна проба, и 1,16 на хиляда, установена при изследването на контролната кръвна проба, като едновременно с това прокуратурата е приела, че двата резултата „са еднакви и неразличими“, а обвинението е повдигнато за концентрация над 1,2 на хиляда, а именно 1,23 на хиляда. Според защитата това съждение противоречи на правилата на формалната логика и препятства подсъдимата да разбере в какво точно е обвинена – дали е управлявала моторно превозно средство с концентрация 1,23 или с 1,16 на хиляда, което е ограничило възможността й да организира защитата си. Поддържа се, че прокуратурата е следвало ясно и категорично да аргументира защо приема за относими към обвинението резултатите от изследването на първата кръвна проба и защо не кредитира 1 резултатите от изследването на контролната проба, като според жалбоподателя тезата на прокуратурата пренебрегва разпоредбите на чл. 15, чл. 21 и чл. 22 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, чиято цел е при несъгласие с резултата от изследването на основната проба той да може да бъде оспорен чрез контролната. Навежда се оплакване, че празнотите в обвинителния акт не могат да бъдат запълнени чрез съдебноследствени действия в хода на съдебното следствие, включително чрез изслушване на вещите лица, както и че спорът дали концентрацията е 1,23 или 1,16 на хиляда не е спор по същество, доколкото от него зависи самата съставомерност на деянието. Отделно се критикуват и мотивите на първоинстанционния съд, като се твърди, че той не е обсъдил конкретните възражения на защитата, а е изложил само общи съждения, че прокурорът е „господар на досъдебното производство“. Моли се определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на прокурора за отстраняване на допуснатото отстранимо съществено процесуално нарушение.

Протест срещу определението не е подаден, както и писмено становище по жалбата от Районна прокуратура – Враца. В проведеното разпоредително заседание представителят на държавното обвинение е оспорил възраженията на защитата, като е поддържал, че изразът „двата резултата са еднакви и неразличими“ се отнася до потвърждаването на изследването на Базовата научно-техническа лаборатория при ОДМВР – Враца от експертизата на ВМА – гр. София, че прокуратурата е приела дори по-ниска стойност от аналитично изчислената 1,30 на хиляда и че преценката коя кръвна проба да бъде възприета в обвинението е негово изключително правомощие, а проверката за съответствието й с доказателствата е въпрос по същество.

Окръжният съд, като съобрази изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт в съответствие с изискванията на чл. 345, ал. 3, вр. чл. 313 и чл. 314 от НПК, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна с право на обжалване, срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт в частта по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивният съд я намира за основателна.

С внесения обвинителен акт по досъдебно производство № 1117/2025 г. по описа на РУ – гр. Враца (пр.пр. № 8230/2025 г. на Районна прокуратура – Враца) е повдигнато обвинение срещу К. И. Д. за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК за това, че на 30.11.2025 г. около 03:11 ч. в гр. Враца, по бул. „Мито Орозов“ до № 23, е управлявала моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ландроувър“, модел „Фрилендър“ с рег. № СА **** ВХ, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно 1,23 на хиляда, установена по надлежния ред със СХЕ № 8214/04.12.2025 г. на БНТЛ при ОДМВР – Враца.

2

В обстоятелствената част на обвинителния акт е описано, че при проверката с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510“ е отчетена концентрация 1,25 на хиляда в издишания въздух, че при химическото изследване на предоставената кръвна проба в БНТЛ при ОДМВР – Враца е установено наличие на етилов алкохол в концентрация 1,23 на хиляда, както и че в хода на досъдебното производство е изготвена комплексна съдебна химико-токсикологична експертиза във ВМА – гр. София, при която „при изследването на контролната кръвна проба се установила концентрация на алкохол в кръвта на обвиняемата – 1,16 на хиляда“, като „изрично е посочено, че не се установява разлика в стойностите на концентрацията на етилов алкохол в двете кръвни проби (основната и контролната), двата резултата са еднакви и неразличими, поради което заключението на посочената извършена експертиза във ВМА – гр. София потвърждава извършеното изследване в БНТЛ при ОД на МВР – гр. Враца“. В обстоятелствената част се описва и че „дори към момента на проверката ретроспективно изчислена стойността на алкохол в кръвта аналитично е формулирана като 1,30 на хиляда“.

В разпоредителното заседание, проведено на 29.06.2026 г. по реда на чл.

248 от НПК, защитникът на подсъдимата е направил възражение за допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в противоречивост и неяснота на обстоятелствената част на обвинителния акт относно приетата концентрация на алкохол в кръвта. Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението, като е приел, че „изначално господар на ДП е прокурора и в неговите прерогативи е да реши дали да повдигне обвинение или не спрямо конкретно лице“, че съдът не може да замени нито волята на прокурора, нито неговата преценка на базата на събраните доказателства и неговото вътрешно убеждение, и че наведените съображения могат да се преценяват едва след изслушване на изготвените експертизи и съпоставката им с останалите доказателства – в хода по същество.

Съгласно Тълкувателно решение № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него, и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и на осъществяване на правото на защита. В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му, като преценката за пълнотата и годността на този акт винаги следва да се извършва през призмата на въпроса дали констатираните непълноти и противоречия се отнасят до съставомерните признаци на деянието. Когато правнорелевантните факти на обвинението не са отразени или са изложени по противоречив начин, така че въз основа на тях не могат да бъдат изведени по недвусмислен начин съставомерните признаци на деянието, е налице съществено нарушение на процесуалните правила, ограничаващо правото на 3 защита.

Приложено към настоящия случай, това налага следните изводи.

Престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК е съставомерно единствено при управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, установена по надлежния ред. Числовата стойност на концентрацията в този състав не е обстоятелство от второстепенно значение, тя е основен елемент от обективната страна на деянието и признакът, който отграничава престъплението от административното нарушение по чл. 174 от ЗДвП. Именно защото съставомерността зависи от преминаването на точно определена числова граница, фактическото твърдение на прокурора относно тази стойност подлежи на ясно, конкретно и непротиворечиво формулиране както в диспозитива, така и в обстоятелствената част на обвинителния акт.

В обстоятелствената част на процесния обвинителен акт са възпроизведени четири различни числови стойности – 1,25 на хиляда (техническо средство), 1,23 на хиляда (химическа експертиза на основната кръвна проба), 1,16 на хиляда (изследване на контролната кръвна проба) и 1,30 на хиляда (ретроспективно аналитично изчислена стойност към момента на проверката). Наред с това като установен факт е възприето, че „не се установява разлика в стойностите на концентрацията на етилов алкохол в двете кръвни проби“ и че „двата резултата са еднакви и неразличими“, а обвинението е повдигнато за концентрация над 1,2 на хиляда, а именно 1,23 на хиляда.

Тук е и порокът, който настоящият състав намира за съществен.

Прокурорът твърди, от една страна, че концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимата е била над законоустановения праг – 1,23 на хиляда, а от друга страна възприема като установено, че тази стойност е неразличима от стойност 1,16 на хиляда, т.е. от концентрация под наказателноправния праг от 1,2 на хиляда. Двете твърдения не могат да съществуват едновременно като фактическа основа на обвинение, чиято съставомерност зависи именно от преминаването на границата 1,2 на хиляда – ако приетите за установени стойности са „еднакви и неразличими“, то не е фактически обосновано твърдението, че установената концентрация е над 1,2 на хиляда. Ако пък обвинението се основава на конкретната стойност 1,23 на хиляда, то не може същевременно да се приема, че тя е неразличима от 1,16 на хиляда. Така формулирана, фактическата теза на държавното обвинение сама поставя под съмнение съставомерния признак, който е призвана да обоснове. Неяснотата не се преодолява, а се задълбочава от въвеждането в обстоятелствената част на трета стойност – 1,30 на хиляда, изчислена ретроспективно, която не е намерила отражение в обвинението и за която не е посочено дали и в каква степен прокурорът я приема за установена.

Настоящият състав държи да отграничи, че обвинителният акт не следва непременно да съдържа съображения защо се кредитира едно експертно заключение и защо не се кредитира друго. Съгласно цитираното Тълкувателно 4 решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС непълнотата на доказателствата и начинът на тяхната оценка не са основание за връщане на делото в досъдебната фаза. Мотивирането на избора между две експертни заключения е дейност по оценка на доказателствата, която се извършва в мотивите към присъдата от съда. По същата причина неоснователно е и оплакването на защитата за приложението на Наредба № 1/19.07.2017 г. по същество.

Основателното в жалбата обаче е гореизложеното оплакване във връзка с противоречивото фактическото описание и то е достатъчно, за да обоснове връщане на делото. В случая от прокурора се изисква ясно и непротиворечиво фактическо твърдение за това, каква е концентрацията на алкохол в кръвта, която се твърди да е имала подсъдимата при управлението на моторното превозно средство, и на изследването на коя проба се основава това твърдение. Това не е изпълнено. Възпроизвеждането в обвинителния акт на извод за „еднакви и неразличими“ резултати, без да се посочи какъв точно факт относно концентрацията прокурорът приема за установен, лишава подсъдимата от възможност да разбере фактическата рамка на обвинението и да организира защитата си по него, а съда – от възможност да очертае по ясен и недвусмислен начин предмета на доказване.