Решение № 854 от 22.09.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 854 гр. Стара Загора, 22.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Г. при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Г. Гражданско дело № 20255530101252 по описа за 2025 година

Делото е образувано по иск с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.21, ЗПК. чл.11, чл.19 ЗПК от ищцата А. С. Х. срещу ответното дружество „Кеш Пойнт България” ООД, гр.София, като моли да бъде прогласен за изцяло недействителен Договор за потребителски кредит № 1085117 от 03.06.2024г., сключен между нея и „Кеш Пойнт България” ООД, а в условието на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва от 51% - чл.3,ал.1 т.7 от Договора и размера на неустойката, обективирана в чл.11 от договора, която предвижда заплащане на неустойка, при положение, че не се предостави обезпечение в тридневен срок от сключването на договора. Претендира за направените по делото разноски, както и за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Ответното дружество „Кеш Пойнт България” ООД в срока по чл.131, ал.1 ГПК представят писмен отговор, в който молят съдът да отхвърли предявените от А. С. Х. претенции като неоснователни. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че между А. С. Х., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: *****, в качеството й на кредитополучател и "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ООД, с ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, в качеството си на 1 кредитор, бил сключен Договор за потребителски кредит № 1085117 от 03.06.2024 година. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 1900 /хиляда и деветстотин/ лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора - годишният лихвен процент на заема е 51 % /петдесет и един процента/, а годишният процент на разходите е 64.26 % /шестдесет и четири цяло и двадесет и шест процента/. Уговорени били 8 /осем/ месечни погасителни вноски.

Процесният договор за кредит бил потребителски - страни по него били потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Тъй като сумата по предоставения заем не била използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, договорът за заем бил по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор се подчинявал на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче, бил различен от този, който бил посочен в договора за кредит. Това било така, защото съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 11 от Договора за кредит в случай, че ищцата не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените от кредитодателя условия.

Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 11 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която 2 благоприятства Кредитодателя и увреждал Кредитополучателя. С такава клауза в договора "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ООД, с ЕИК 207079835 целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 5 от процесния договор за потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в тридневен срок от сключването на съглашението, обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, обезпечението под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължи неустойка, която съгласно чл. 11 от същия договор е в размер на BGN 1912,89 /хиляда деветстотин и дванадесет лева и осемдесет стотинки/, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора за кредит.

Поставените в чл. 5 условия, които задължително трябвало да изпълни доверителката ми, за да не се дължи неустойка са следните: 1/ да предостави като обезпечение безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят може да представи поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната; 2.2. При двама поръчители, размерът на осигурителния 3 доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната; 2.3. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител или даже двама, въобще препятствало всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално било трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, тя също поставяла изключително трудно преодолими пречки пред заемателя. Касаело се за снабдяване с банкова гаранция, валидна 6 месеца след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция било едва три дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически било невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвал да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това считам, че процесния договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11,т. 20 от ЗПК. В тази връзка са Решение №260065 от 08.02.2021 г. на ОС - Бургас по гр. д. №2449/2020 г.; Решение №260257 от 09.12.2020 г. на PC - Шумен по гр. д. №2313/2019 г. Решение №857 от 4

03.07.2020 г. на PC - Русе по гр. д. №2303/2019 г., Решение № 260017 от 4.01.2021 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 3464/2020 г.и потвърждават изложеното от мен по- горе. Потвърждава се и от Решение №261830 от 28.06.2021 г. по гр. д. №12544 от 2020, образувано по описа на PC - Пловдив и Решение №260626 от 01.03.2021 г. по гр. д. №12545 от 2020, образувано по описа на PC - Пловдив.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 5 от Договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в чл. 5 от договора, същият дължи „неустойка“, в размер от BGN 1912,89 /хиляда деветстотин и дванадесет лева и осемдесет стотинки/, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително.

Иначе казано, вноската по кредита ставала значително по-голяма.

Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищцата да представи банкова гаранция или да посочи поръчител/и, отговарящ/и на конкретни условия вдига лихвеният процент на кредита на месец 5 неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът за кредит бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03.