Определение № 695 от 29.06.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 695 гр. Перник, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500497 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на БРС № 1934/20.05.2026 г., подадена от „Сити Кеш“ ООД, гр. София, бул. „Цариградско шосе“ 115 Е, ет. 4, с ЕИК:202531869 чрез юрисконсулт М. Т. срещу разпореждане № 591/08.05.2026 г., постановено по гр. дело № 476/2026 г. по описа на Районен съд – Брезник в частта му, с която е оставено без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 1664/07.05.2026 г., подадено от жалбоподателя срещу длъжника С., с ЕГН:********** в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № *** от ***: Главница в размер над присъдената сума от 143.16 евро до претендираната сума от 204.52 евро; сумата от 17.15 евро - договорна лихва, 30.85 евро мораторна лихва, 14.05 евро - договорна неустойка и 51.13 евро начислена на 01.07.2025 г. неустойка в размер на 25 % от размера на главницата поради забава на плащане, както и за съдебни разноски над определения от съда размер.

Жалбоподателят поддържа, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно.

Според него, дори съдът да е приел, че договорът за кредит е нищожен и вземането следва да се квалифицира като вземане за връщане на даденото без основание по чл. 55 ЗЗД, това не изключва дължимостта на законната лихва за забава. Излага се тезата, че задължението за връщане на полученото е парично задължение, а при забава длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД.

В жалбата се твърди още, че в заповедното производство заявителят е поискал присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на 1 заявлението до окончателното изплащане. Според жалбоподателя именно с подаването на заявлението длъжникът е поканен да изпълни, поради което от този момент изпада в забава и дължи законна лихва върху признатата главница.

Отделно се оспорва и отказът за присъждане на разноски в пълния претендиран размер.

Поддържа се, че при частично уважаване на заявлението заявителят има право на разноски съразмерно с уважената част, включително държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Посочва се, че е претендирано юрисконсултско възнаграждение от 170 евро и държавна такса 10.86 евро, като съдът е следвало да ги определи съобразно уважената част от претенцията.

Поради това, жалбоподателят моли окръжния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и вместо това да разпореди издаване на заповед за изпълнение и за законната лихва върху уважената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, както и за сторените разноски, включително юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от заявлението.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производство под № 476/2026 г. по описа на Районен съд – Брезник е образувано по заявление на „Сити Кеш“ ООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК срещу С. за вземания по Договор за потребителски кредит № ***/*** г.

За да постанови обжалваното разпореждане, съдът е приел, че заявлението следва да бъде разгледано при служебна проверка по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка със защитата на потребителите и евентуална неравноправност или нищожност на договорни клаузи. Основният акцент в мотивите е поставен върху правилното посочване на годишния процент на разходите – ГПР, като съдът се е позовал на ЗПК, Директива 2008/48/ЕО и практика на СЕС, включително решенията по дела C-42/15, C-377/14 и C-714/22.

Според съда неправилното определяне или непосочване на действителния ГПР е съществен порок на договора за потребителски кредит. Прието е, че когато в ГПР не са включени всички разходи, които потребителят следва да понесе във връзка с кредита, това е равнозначно на липса на правилно посочен ГПР и води до последиците по чл. 22 и чл. 23 ЗПК –потребителят дължи връщане само на чистата стойност на предоставения кредит.

По конкретния договор съдът е установил, че заявителят е предоставил на длъжника 204.52 евро (400 лв.), а длъжникът се е задължил да върне общо 221.67 евро (433.54 лв.) за срок от 14 седмици, при ГЛП 50 % и ГПР 65.70 %. Претендирани са още договорна лихва, мораторна лихва, договорна неустойка за непредставяне на обезпечение и неустойка от 25 % 2 от главницата поради забава.

Съдът е приел, че клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна, тъй като не изпълнява присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, а води до необосновано утежняване положението на потребителя. Според съда изискванията за обезпечение са въведени при кратък срок и при условия, които създават предпоставки за начисляване на допълнителна сума в полза на кредитора. Прието е, че клаузата противоречи на добрите нрави, както и на чл. 143, т. 5 ЗЗП относно необосновано висока неустойка.

Съдът е изложил съображения и относно неустойката/разходите при забава, като е приел, че при потребителски кредит кредиторът има право само на законна лихва върху неплатената в срок сума, съгласно чл. 33 ЗПК, а обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Тъй като в ГПР не са включени начислените неустойки и допълнителни разходи, съдът е приел, че посоченият в договора ГПР е неправилен, което обуславя нищожност на договора и дължимост единствено на непогасената част от предоставената главница.

На тази основа съдът е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение само за 143.16 евро, представляващи неплатена част от предоставената главница, след приспадане на извършено плащане от 61.36 евро. Присъдени са и разноски съразмерно уважената част – 4.89 евро държавна такса и 18.41 евро юрисконсултско възнаграждение.

В останалата част заявлението е оставено без уважение – за главница над 143.16 евро до претендираните 204.52 евро, за 17.15 евро договорна лихва, 30.85 евро мораторна лихва, 14.05 евро договорна неустойка, 51.13 евро неустойка от 25 % от главницата, както и за разноски над определения от съда размер.

Съдът е отказал и законната лихва за забава, включително след подаване на заявлението, с мотив, че при нищожен договор забавата настъпва от поканата до длъжника, а присъждането на такава лихва би обезсмислило санкционните последици от нищожността на кредита. В тази връзка съдът се е позовал и на практика на ВКС – Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г., I т. о.

При така установеното, настоящият съдебен състав намира разпореждането на заповедния съд в обжалваната му част за правилно и законосъобразно като изложените от районния съд мотиви са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което препраща изцяло към тях на основание чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК като намира да отбележи и следното:

От данните по делото се установява, че заявлението е основано на Договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и С., по който заявителят е твърдял предоставяне на сума в размер на 204.52 евро (400 лв.). Заявени са били още договорна лихва, мораторна лихва, договорна неустойка за непредставяне на обезпечение, неустойка в размер на 25 % от главницата поради забава, законна лихва и разноски. Районният съд е разпоредил издаване на заповед за изпълнение само за сумата 3

143.16 евро, представляваща неплатена част от чистата стойност на кредита след приспадане на извършено плащане от 61.36 евро, както и за разноски, намалени съразмерно на уважената част – 4.89 евро държавна такса и 18.41 евро юрисконсултско възнаграждение.

Правилно заповедният съд е извършил служебна проверка относно съответствието на заявените вземания със закона, добрите нрави и императивните правила за защита на потребителите. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането противоречи на закона или добрите нрави, като тази проверка е особено интензивна при вземания, произтичащи от договор с потребител.

Настоящият състав споделя извода на районния съд, че при констатираната недействителност на договора за потребителски кредит последиците се уреждат от специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При недействителен договор потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Този извод съответства и на практиката на ВКС, според която при недействителност на договора по чл. 22 ЗПК съдът следва да определи дължимото до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи – решение № 50056/29.05.2023 г. по търг. дело № 2024/2022 г. на І-во т.о.

Неоснователно е оплакването, че независимо от недействителността на договора следва да се присъди законна лихва върху уважената главница от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Действително, по общото правило на чл. 86 ЗЗД при забава по парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната лихва. В случая обаче това общо правило не може да се приложи механично, защото би обезсмислило специалната санкционна последица на чл. 23 ЗПК, която цели кредиторът да бъде лишен от лихви и разходи при неспазване на императивните изисквания към договора за потребителски кредит.

Задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита не произтича от валидно договорно основание и не следва договорния падеж на вноските, доколкото договорът е приет за недействителен. То е специална законова последица от недействителността по ЗПК. Поради това забавата относно връщането на чистата стойност не може да се презумира от договорните падежи, нито от самото подаване на заявлението пред съда. Подаването на заявление по чл. 410 ГПК е процесуално действие пред съда, а не покана, достигнала до длъжника към датата на подаването му. В заповедното производство длъжникът не участва преди издаването на заповедта, а при обжалване на отказа препис от частната жалба не му се връчва. Затова не може да се приеме, че към датата на заявлението длъжникът е бил надлежно поканен да изпълни именно задължението за връщане на чистата стойност на кредита.

В тази насока е и разрешението на ВКС по въпроса за приложението на чл. 86 ЗЗД при недействителен потребителски кредит – решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г. на І-во т.о., в което се приема, че след прилагане на чл. 23 ЗПК съдът следва да прецени дали присъждането на законна лихва би поставило кредитора в по-благоприятно положение или би отслабило санкцията за нарушението; ако това е така, чл. 86 ЗЗД не 4 следва да се прилага. ВКС изрично е приел, че присъждането на законна лихва върху чистата стойност на кредита от датата на заявлението може да влоши положението на потребителя и да лиши санкцията по ЗПК от реален възпиращ ефект.

С оглед на това районният съд правилно е отказал издаване на заповед за изпълнение за законна лихва върху уважената главница, считано от подаване на заявлението. Обратното разрешение би довело до присъждане на допълнителна имуществена облага в полза на кредитора, въпреки че недействителността на договора е последица от неспазване на императивни изисквания, установени именно в защита на потребителя. Това би било несъвместимо и с практиката на СЕС – дело C‑714/22, според която при липса на коректно посочен ГПР, включващ всички разходи по кредита, националното право може да предвиди последица, при която договорът се счита освободен от лихви и разноски, а потребителят връща единствено предоставената главница – т. 2 от диспозитива на решението.