Решение № 153 от 15.03.2024, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. В., 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Магдалена Б. Младенова при участието на секретаря Нина К. Луканова като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова Гражданско дело № 20231420100941 по описа за 2023 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от З. А. Л., ЕГН:

**********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., ж.к. „М.“ **, против „И.А.М.“ АД, ЕИК:

**, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ** и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ **. В производството са приети за съвместно разглеждане насрещни искове от „И.А.М.“ АД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ** против З. А. Л., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., ж.к. „М.“ **.

В исковата молба се твърди, че на 17.11.2022 г. ищецът сключил договор за паричен заем № ** с „И.А.М.“ АД, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1 500 лв., видът на вноската да е седмична, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителят следвало да отговаря на следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране на задължението с предварително одобрено от заемодателя дружество-гарант.

Посочва се, че на датата на сключване на договора за паричен заем ищецът сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № **, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД поело задължението да обезпечи пред „И.А.М.“ АД задълженията на ищеца.

Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което било разсрочено за изплащане заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Съгласно договора за поръчителство ищецът следвало да предоставя дължимите 1 парични суми на „И.А.М.“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от „Ф.Б.“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.

Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство възнаграждението се дължало в полза на поръчителя „Ф.Б.“ ЕООД, като „И.А.М.“ АД единствено било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя).

Излагат се съображения, че между „И.А.М.“ АД като заемодател и ищеца като заемател, възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1 500 лева. Сочи се, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът бил физическо лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е. страните имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон – ЗПК. Изхождайки от това, то следвало, че с характеристики на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на поръчителство № **, сключен между ищеца и втория ответник „Ф.Б. ЕООД. Доколкото договорът за поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, и поради тази причина следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид обстоятелството, че кредиторът „И.А.М.“ АД бил едноличен собственик на капитала на „Ф.Б. ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица.

Поддържа се, че съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Сочи се, че същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Твърди се, че клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител), като прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налагал разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1500 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица поръчители, които да отговарят на многобройните кумулативно поставени изисквания към тях. Поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът 2 обективно би могъл да си позволи да предостави – обезпечение от одобрено от заемодателя „И.А.М.“ АД дружество. Тъй като „Ф.Б.“ ЕООД било свързано лице с кредитора по договора за заем, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Ф.Б.“ ЕООД бил сигурен и изначално известен за кредитора – от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга – условията за другите две обезпечения (две физически лица – поръчители и банкова гаранция) били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество.

Посочва се, че същевременно, кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му по този начин бил да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай било посочено, че ГПР е 41,87%, но от съдържанието на договора потребителят не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Ако това обстоятелство било известно на потребителя (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Поддържа се, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № ** е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „И.А.М.“ АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече – в случай че поръчителят „Ф.Б.“ ЕООД заплатял вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Посочва се, че срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство ищецът не е получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани.

Изтъква се, че поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя, тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, както било в случая. Сочи се, че основен предмет на дейност на втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД били гаранционни сделки, каквато била и процесната, като печалбата на „Ф.Б.“ ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „И.А.М.“ АД. В случая търговецът – кредитор обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на „И.А.М.“ АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „И.А.М.“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „И.А.М.“ АД, кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително 3 оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем. Безспорно било, че така бил нарушен принципът на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите нрави.

Иска се от съда да признае за установено в отношенията между З. А. Л. и „И.А.М.“ АД, че договор за паричен заем № ** е нищожен, както и да признае за установено в отношенията между страните З. А. Л. и „Ф.Б.“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № ** е нищожен. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „И.А.М.“ АД, с който се изразява становище, че предявените искове са допустими, но неоснователни.

Излагат се съображения, че процесният договор за паричен заем. е действителен и е в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2. Сочи се, че не е налице и неравновесие между правата и задълженията на страните – дружеството е предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Поддържа се, че при отпускане на кредита дружеството е действало добросъвестно — на ищеца е предоставен СЕФ, в който са описани параметрите на кредита и изрично е посочено, че трябва да предостави едно от посочените обезпечения, т.е. преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, че трябва да представи обезпечение. Твърди се, че видно от чл. 11, т. 18 ЗПК, изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, т.е. клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е действителна, като кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Посочва се, че ищецът е бил уведомен предварително както за изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-късно в тридневен срок след подписване на договора, като ако е смятал, че е житейски необосновано и на практика неосъществимо за него да представи поръчители или банкова гаранция, не е трябвало да подписва договора за заем или е можел да се откаже от него в предвидения 14-дневен срок от сключването му. Изтъква се, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция, както е посочено в него, влиза в сила само и единствено в случай, че заемателят не предостави обезпечение — поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.