Определение № 679 от 18.06.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 679 гр. Благоевград, 18.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20241200500623 по описа за 2024 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

„П“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление гр. С, р-н „С“, ж. к. „М“, бул. „“ № , бл. , вх. „“, ет. , представлявано от С Н Н и Н М Л, обжалва разпореждане № 1342 от 29.04.2024 г., постановено по частно гражданско дело № 1112 от 2024 г. на Районен съд Благоевград, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение срещу Я. Б.

Х., ЕГН **********, настоящ адрес гр. Бл, ул. „К“ № , ет., за вземания по ДПК № от 22.07.2022 г.

В жалбата се твърди, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Заповедният съд не разполагал с правомощия, на този етап от производството, да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Той превишил своите правомощия и нарушил съдопроизводствените правила. Първата инстанция била длъжна не само да изследва представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл.

143 от ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправност на клаузи от ДПК, което заповедният съд не сторил. Той не направил задълбочен анализ на кумулативните критерии за неравноправна клауза, тъй като същите не се съдържали в клаузите на ДПК. Заповедният съд неправилно не отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и 1 разбираеми. Дружеството предоставило на потребителя необходимата преддоговорна информация съгласно ЗПК. Изготвен бил и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който бил връчен на длъжника заедно с ДПК.

Процесният договор отговарял на всички законови императивни изисквания.

Длъжникът не обективирал желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му била дадена по закон. Уговореният ГЛП отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. В отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне. В чл.

19, ал. 4 от ЗПК било въведено ограничение за максималния размер на ГЛП, който не можел да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5, клаузите, надвишаващи тези размери, се считали за нищожни. Ако съдът поставел граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничавал и размерът на ГПР до 35-40 %, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях, все още не било дадено на нито един държавен съд. Кредиторът нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като бил уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно изискване имало единствено при наличието на референтен лихвен процент. Спазена била и разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Страните уговорили ГЛП в индивидуалния договор, който бил фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР в законовите граници.

При условие, че били спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то нямало как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Не можела да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което било позволено от закона с императивна правна норма. Механичното съобразяване със съдебна практика, игнорираща законодателните промени от 2014 г., без да са изследвани в цялост и задълбочено изискванията на закона и фактите по делото, би довело до сключването на договори, непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите нрави, което било своеобразен правен абсурд. Уговореното договорно възнаграждение не противоречало на добрите нрави. Същото било уговорено в съответствие с принципа за добросъвестност и еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена, както и в съответствие със законовите ограничения и изисквания. Законната лихва се дължала като законова последица от предявяването на иска за вземането и в съдебната практика било възприето разбирането, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца, като не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.

86, ал. 1 от ЗЗДог. Размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следвало да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната 2 лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Съдът неправилно отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава. Същата не представлявала неравноправна клауза. Кредиторът имал право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Не бил налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлявало цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлявала обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. Лихвеният процент по кредита не бил обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане, и се начислявал само върху невърнатата част от главницата.

Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, процесният договор бил изцяло действителен и породил своите правни последици и за двете страни. Моли се за отмяна на разпореждането и връщане на делото на районния съд за издаване на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК, копие на жалбата не е връчвано на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Гергана Никова и Вероника Николова, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон. Тази негова дейност не е обусловена от волята на страните и не зависи от оплакванията им за незаконосъобразност.

Окръжен съд Благоевград изцяло споделя аргументите на първата инстанция.

Обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на ДПК или отделни негови 3 клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона и добрите нрави. Процесният ДПК, от който произтичат претендираните вземания, е сключен при действието на ЗПК, поради което първата инстанция е била длъжна служебно да следи за спазването на неговите норми. Не е налице превишаване на правомощията на районния съд. Липсва нарушение на съдопроизводствените правила.

Въззивният съд не споделя и доводите в жалбата, че уговореният пакет за допълнителни услуги не е бил задължителен за отпускане на кредита и потребителят сам го е избрал. Неоснователно е и възражението, че претендираното възнаграждение не представлява цена на услугите, а е дължимо за наличието им и за възможността длъжникът да поиска промяна на ДПК във всеки един момент. Неоснователно се явява и оплакването на жалбоподателя, че допълнителният пакет услуги не е във връзка с дейността по кредитиране. Видно от споразумението, голямата част от тези услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски, смяна на датата на падежа/ е свързана именно с отпускането и изплащането на задълженията по сключения ДПК. Неоснователно се твърди в жалбата, че допълнителните услуги не са пряко свързани с договора за кредит, при положение, че данните по делото и представеният ДПК сочат точно обратното. Ясно е, че длъжникът дължи възнаграждението по пакета за допълнителни услуги от момента на подписване на споразумението, като плащането му е разсрочено и е включено като част от погасителната вноска по кредита. Следователно в случая се касае за уговорки по сключения ДПК, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и месечната погасителната вноска, освен главница и възнаградителна лихва, включва и възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което следва да се включи в ГПР, тъй като това са разходи за потребителя по ДПК по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В този смисъл, въззивният съд намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги, представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждение по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, а това води до нищожност на клаузите за уговореното възнаграждение за допълнителния пакет услуги на основание чл.

19, ал. 5 и чл. 21 от ЗПК. Паричните суми, начислени на това основание, са недължими. Заявлението за заплащането им противоречи на закона.

Районният съд правилно и законосъобразно е отказал издаването на заповед за изпълнение досежно тях.

Следва да се отбележи и друго. В казуса е изяснено по несъмнен начин, че с двете допълнителни услуги фирмата за бързи кредити е целяла да заобиколи 4 изискването на закона за максимален размер на ГПР /той не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/.

Приоритетното разглеждане на искането за отпускане на заем и възможността за разсрочване са част от конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР /решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по дело C‑714/22/, но в настоящия случай това не е сторено. СЕС изрично разяснява, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в ДПК, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. В конкретния казус, ако разходите за споменатите допълнителни услуги се включат в ГПР, той многократно ще надхвърли петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което ще има за последица нищожност поради противоречие със закона /така и Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева Николаева/. В решението си от 21 март 2024 г. СЕС постановява, че когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи - а в случая не са включени разходите по допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ - ДПК следва да се счита за нищожен. Отделно от това, въпросните клаузи от ДПК, позволяващи на съответния потребител да отлага и да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочените възможности, несъмнено имат неравноправен характер, понеже разходите за тях са явно непропорционални на размера на отпуснатия заем - сумата за „Фаст“ е над 1/3 от размера на кредита, а пък тази за „Флекси“ дори възлиза на близо 60 % от заема, което категорично сочи на непропорционалност /въпросното решение на СЕС от 21 март 2024 г./.