Решение № 476 от 25.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. София, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова в присъствието на прокурора Олег Димитров. като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20248002102546 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 71 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 106/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 18 от 12.01.2024 г., постановено по гр. д. № 532/2023 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора в частта, в която Прокуратура на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Х.

И. В. сумата от 16 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2022 г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото спрямо него наказателно производство по ДП № ЗМ1531/2008 г. по описа на РПУ-Стара Загора за престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3 вр. чл.198, ал.1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал.1 от НК, както и да заплати сумата от 10 лв. – платена държавна такса.

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че от справката за съдимост за ищеца Х. В. се установява, че е осъждан седем пъти за периода 2004 - 2019 г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС 1 след употреба на наркотични вещества, за които деяния му е налагано и наказание „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпявал в периода 22.10.2010 г. - 23.01.2012 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“ и в периода 07.03.2019 г. 22.06.2020 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“, поради което се прави извод, че обремененото съдебно минало и многократния сблъсък с правоохранителните органи преди и през време на процесното наказателно производство обосновават по-нисък интензитет на търпените от ищеца обичайно съпътстващи наказателното преследване негативни изживявания. Релевира се довод, че наказателното производство е протекло само на досъдебна фаза и въпреки че е продължило повече от 13 години, то през този период не са били извършвани активни процесуално-следствени действия с участие на ищеца, предвид многократните спирания на производството за издирване на посочени свидетели. Поддържа се възражение, че въззивният съд не е отчел стандарта на живот и обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. В заключение се поддържа, че при недоказване на търпени неимуществени вреди над обичайните необосновано съдът е присъдил обезщетение в размер на 16 000 лв.

С определение № 5606 от 03.12.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 158/2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г.о., решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2023 г., III г. о., решение № 192 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г., ІV г. о., решение № 234 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 889/2023 год., ІV г. о., решение № 377 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за 2 неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейният вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в 3 най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взела предвид, като посочи и тяхното значение за определения от нея размер на обезщетението.

По същество на касационната жалба:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като наказателното производство е приключило с Постановление от 06.04.2022 г. за прекратяването му спрямо обвиняемия В. на основание чл. 244, ал.2, вр. чл. 243, ал.1, т.2 от НПК, поради недоказаност на обвинението. С оглед установените обстоятелства, съдът е направил извод, че прекратеното от Прокуратурата спрямо ищеца наказателно производство, приравняващо се на прекратяване, поради това, че деянието не е извършено от лицето, по смисъла на чл. 2, ал.

1, т. 3 от ЗОДОВ обосновават пасивната материално-правна легитимация на ответника.

Посочил е, че наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление, приключило с прекратяването му, само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху преследвания, свързано обичайно с притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, за каквито изживявания и причинноследствената им връзка с наказателното производство по делото са били ангажирани показанията на св. Б. Н., според които след задържането му ищецът се дистанцирал и започнал да страни от свиети приятели. Въззивният съд е допълнил, че вредите, причинени от мярката за неотклонение „задържане под стража”, се включват в тези, произтичащи от незаконното обвинение в извършване на престъпление при прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето. Посочил е, че мярката за неотклонение е довела до ограничения по отношение правото на свободно придвижване и на труд, както и социална изолация. При определяне на справедливия размер на обезщетение въззивният състав е посочил, че от представената от ответника справка за съдимост се установява, че ищецът В. е бил осъждан седем пъти за периода 2004-2019 г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, за които деяния са му били наложени наказания „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпял за периода 22.10.2010 г. - 23.01.2012 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“ и за периода 07.03.2019 г. - 22.06.2020 г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“. Поради тези констатации е посочил, че обремененото съдебно минало и многократния сблъсък с правоохранителните органи преди и през време на процесното наказателно производство обосновават по-нисък интензитет на търпените от ищеца обичайно съпътстващи наказателното преследване 4 негативни изживявания. От друга страна е посочил, че за първи път ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ именно по процесното наказателно производство, което за период от почти шест месеца на изтърпяването й от 20.11.2008 г. до 18.05.2009 г. е било свързано с наложените от нея ограничения, на каквито до този момент не е бил подложен, и произтичащите от тях с оглед на това значителни негативни преживявания.