Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 73 от 23.10.2026, Апелативен съд - Бургас

Съд
Апелативен съд - Бургас
Дело
Въззивно търговско дело 106/2026
Вид
Решение № 73
Подписан
23.10.2026
Състав
Павел Александров Ханджиев, Радостина Костова Калиманова, Янко Новаков Новаков

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 114 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 61 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 61, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 62 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Бургас, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело № 20262001000106 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 21 от 19.05.2026 г., постановено по т.д. № 19/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, е отхвърлен искът на осн. чл. 61, ал. 1 ЗЗД, предявен от СД “Берко – 90 – Берковски с-ие”, ЕИК **********, срещу Община Сливен за заплащане на сумата 35 285,72 лв. с равностойност 18 041, 30 €, неправилно посочена в решението като 18 041 €, представляваща стойността на извършени допълнителни СМР с цел въвеждане в експлоатация на обект “Реконструкция, основен ремонт и саниране на детска градина “Детство“, заедно със законната лихва за времето от 28.02.2023 г. до пълното изплащане.

Отхвърлен е наред с това и предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за същата сума заедно със законната лихва.

Присъдени са разноски.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца СД “Берко – 90 – Берковски с-ие”. Поддържа се, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд относно началния момент на погасителната давност. Възразява се, че приетият начален момент 02.12.2019 г. не е дата на приемане на процесните допълнителни СМР, а на поканата от изпълнителя до възложителя за подписване на необходимите документи с цел предаване на обекта. При строителен обект полезният резултат не се изчерпвал с физическото извършване на отделни дейности, а се проявявал чрез годността на обекта да 1 бъде въведен в експлоатация и използван по предназначение. Този резултат бил обективиран най-рано с издаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация № 38 от 27.02.2020 г., а стойността на СМР била конкретизирана с писмото и приложенията, входирани в Община Сливен на 28.02.2020 г.

Наред с това теченето на давността било спряно за времето от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, с оглед на което исковата молба била подадена преди изтичане на петгодишната давност.

Съдът допуснал процесуално нарушение с недопускането на разпит на поисканите в първата инстанция свидетели и това довело до ограничаване правото на доказване на ищеца по релевантни за спора факта. Показанията на свидетелите били относими към приложението на чл. 61 и чл. 62 ЗЗД, като с тях страната имала намерение да докаже факти, които не подлежат на задължително писмено доказване, а именно: знание на ответника за извършване на допълнителни СМР, липса на противопоставяне, даване на указания от представители на общината и т.н.

Неправилно съдът отхвърлил претенцията по чл. 59 ЗЗД единствено по съображение, че ищецът разполагал със специален иск по чл. 61 ЗЗД. Този извод бил неправилен в случай, че се установи, че не са налице предпоставките по чл. 61 ЗЗД.

Иска се отмяна на решението и уважаване на претенциите на страната по главния иск, а в случай, че не са налице предпоставките за уважаване на същия – по евентуалния иск. Претендират се разноски.

Иска се събиране на недопуснатите от първата инстанция свидетелски показания.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Община Сливен.

В отговора се излагат доводи за неоснователност на жалбата. Съдът отделил като безспорно, че процесните работи са завършени към 02.12.2019 г., а ищецът сам въвел тази дата в процеса посредством отправената от него до възложителя покана. Вземането на лицето, което управлява чужда работа без пълномощие, за направените от него необходими и полезни разноски, ставало изискуемо от момента на извършването на самите работи, а не от момента, в който кредиторът реши да ги остойности или да отправи покана за плащане.

Въвеждането на строежа в експлоатация по реда на ЗУТ удостоверявало годността на целия строеж за ползване по предназначение и завършването на административната процедура по неговото узаконяване и не можело да определи момента, в който е възникнало и е станало изискуемо облигационното вземане на изпълнителя за конкретните СМР. Като признание на фактическата констатация на съда се сочи твърдението на въззивника, че към 02.12.2019 г. отделни или всички процесни СМР са били фактически изпълнени.

Дори пълното зачитане на спирането по време на извънредното 2 положение не водело до извод, че искът е предявен преди изтичане на давностния срок. Периодът, през който погасителните давностни срокове реално са спрени бил 13.03.2020 г. – 16.04.2020 г.

Възразява се срещу допускането на разпит на свидетели във въззивното производство. Всички обстоятелства, които въззивникът цели да докаже със свидетели, вече били приети за установени от съда.

По отношение субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД се поддържа, че погасяването на правото на иск поради изтичане на давностен срок не е равнозначно на липса на иск.

Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се присъждането на разноски пред настоящата инстанция.

Апелативен съд – Бургас, като взе предвид оплакванията и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и с определение по чл. 267 ГПК е приета за разглеждане по същество.

Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искова молба от СД “Берко – 90 – Берковски С-ие” ООД, ЕИК **********, против Община Сливен.

Ищецът изложил твърдения за сключен с ответника договор, по силата на който изпълнил възложената му обществена поръчка с предмет “извършване на СМР/СРР по проект “Подобряване на образователната инфраструктура в гр. Сливен”. В хода на изпълнението изпълнителят констатирал необходимост от извършването на допълнителни дейности, които не са включени в КСС за обекта, но без които предметът на договора не би могъл да бъде изпълнен. Изпълнителят уведомил незабавно възложителя и извършил тези допълнителни СМР. На 02.12.2019 г. обектът бил завършен и на същата дата изпълнителят поканил възложителя за подписване на необходимите документи с цел предаване на обекта. Обектът бил въведен в експлоатация на 27.02.2020 г. Въпреки отправените неколкократно покани възложителят на заплатил изпълнените допълнителни СМР. Отправено било с исковата молба искане да бъде осъден ответникът да заплати на осн. чл. 61, ал.

1 ЗЗД сумата 35 285,72 лв., представляваща стойност на извършените допълнителни СМР, заедно със законната лихва от предявяването на иска до изплащането. В условията на евентуалност се претендира на осн. чл. 59 ЗЗД същата сума, с която ответникът неоснователно се обогатил.

Ответникът Община Сливен оспорил иска. Възразил, че не са изпълнени допълнителни СМР, че допълнителни СМР не са одобрени от възложителя и такива СМР не са приемани от него. Възразил, че всички претенции са погасени с изтичане на давност на осн. чл. 110 ЗЗД.

С обжалваното решение окръжният съд приел, че ищецът е изпълнил без 3 възлагане и в интерес на възложителя допълнителни СМР, които са били необходими и без които завършването на обекта не е било възможно, поради което и на осн. чл. 61, ал. 1 ЗЗД е възникнало задължение на възложителя да му плати необходимите и полезни разноски в размер на 35 285,72 лв. с вкл.

ДДС. Съдът приел, че задължението е погасено с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 02.12.2019 г., поради което претенцията по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е неоснователна и я отхвърлил. С оглед субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен и този иск.

При извършената служебна проверка съгласно правомощията по чл. 269 ГПК Апелативен съд – Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество решението е правилно и на осн. чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите му, които споделя и не е необходимо да повтаря. В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивната жалба:

Във въззивното производство не се поддържа спор относно фактите, както и относно правните изводи за възникване на вземане на изпълнителя по чл. 61, ал. 1 ЗЗД за сумата 35 285,72 лв. Изрично изявление на ответника Община Сливен в този смисъл се съдържа в отговора на въззивната жалба.

Спорът към момента се свежда до това, дали вземането по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е погасено по давност, както и до това, дали евентуално съединения иск по чл.

59, ал. 1 ЗЗД следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЗД заинтересованият е длъжен да върне на управителя на работата необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, т.е. вземането на гестора за сторените разноски става изискуемо от момента на извършването им. (В този смисъл например решение № 60316 от 22.12.2021 г. по гр.д. № 508/2021 г. на ВКС, IV г.о., ГК и посочената в него практика.) Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.

В настоящия случай допълнителните СМР, стойността на които ищецът претендира, са завършени най-късно на 02.12.2019 г., на която дата той е уведомил възложителят, че цялата обществена поръчка е изпълнена.

Петгодишният давностен срок в този случай изтича на 02.12.2024 г. Искът е предявен на 27.02.2025 г. или 5 години и 87 дни по-късно.

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (обн. в ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., загл. изм. с ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.) са предвидени определени мерки, относими към упражняването на права и разглеждането на дела. Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 1 и т. 2 ЗМДВИП (в първоначалната редакция при приемане на закона) за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат: (1) процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на сроковете по наказателни производства, по Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест и производства, 4 свързани с мерки за принуда и (2) давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания (т. 2). Ето защо давността в конкретния случай е спряла да тече в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. или общо за 69 дни. Въпреки това спиране, при положение че от падежа на вземането до предявяването на иска са изминали пет години и 87 дни, давността в случая е изтекла и вземането по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е погасено.

Неоснователно се поддържа от въззивника, че давностният срок е започнал да тече не от 02.12.2019 г., когато най-късно са завършени допълнителните СМР, т.е. са сторени разноските, а от 27.02.2024 г., когато обектът е въведен в експлоатация, защото извършването на отделните дейности се проявявало чрез годността на обекта да бъде използван по предназначение. Както беше обсъдено по-горе, законовата разпоредба на чл.

61, ал. 1 ЗЗД ясно определя в кой момент вземането на гестора за разноските става изискуемо. Вложените от изпълнителя материали, средства и труд са довели до увеличаване стойността на имуществото на възложителя, като това увеличаване се е осъществило в момента на извършване на дейностите, защото в този момент тези материали, средства и труд са напуснали патримониума на изпълнителя и са се трансформирали в имущество на възложителя. В кой момент е завършила административната процедура по въвеждане на обекта в експлоатация е без правно значение.

Крайният извод по предявения като първи по ред иск на осн. чл. 61, ал. 1 ЗЗД е, че претенцията е погасена по давност и следва да се отхвърли като неоснователна заедно с акцесорната претенция за лихва за забава.

Неоснователен е и евентуално предявеният иск за същата сума на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. В случая ищецът, който е изпълнил допълнителни СМР, разполага с друг иск, с който да се защити. Това е искът по чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Ето защо вземане по чл.