Определение № 25160 от 09.12.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 1011/2025
- Вид
- Определение № 25160
- Подписан
- 09.12.2025
- В сила
- 09.12.2025
- Състав
- Петър Теодосиев, Светослав Василев, Петя Георгиева
Цитирани разпоредби
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411, ал. 2, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 413, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79, ал. 1, предложение второ · Закон за задълженията и договорите
- чл. 88, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 25160 гр. София, 09.12.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Петър Теодосиев
Членове:
Петя Георгиева
Светослав Василев като разгледа докладваното от Светослав Василев Въззивно частно гражданско дело № 20251100501011 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „А 1 България“ ЕАД ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш“ № 1 срещу Разпореждане от 144039/08.10.2024 г., постановено по ч. гр. дело № 12227/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 24 състав, в частта в която е отхвърлено, подаденото от частния жалбоподател Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника М.А. за сумата от 157,67 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор № 501854991/18.11.2020г., ведно със законната лихва от забава в плащането на тази сума от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане.
В жалбата се поддържа, че Разпореждането е незаконосъобразно. В него заповедният съд неправилно приема, че претендираната неустойка е средство за обогатяване, а не за обезщетение на вреди. Не е съобразено, че клаузата за неустойка е съгласувана с КЗП, както и че отговаря на практиката на СЕС, че възнаграждението по договора е цена на предоставената услуга, независимо дали потребителя я ползва или не. Иска съдът да отмени обжалваното разпореждане и да се постанови издаване на заповед за изпълнение за претендираната сума.
Съдът като обсъди доводите в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, представено е доказателство за внесена държавна такса.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
Съдът препраща към мотивите на първата инстанция, които напълно споделя. А в 1 изпълнение на задължението да изложи собствени мотиви, посочва, че:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК (ред. ДВ бр.59 от 20 юли 2007г.) съдът отхвърля заявлението, когато то противоречи на закона и добрите нрави. Противоречи на добри нрави вземане, което се основава на неустоечна клауза, която излиза извън присъщата е обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, а е източник на неоснователно обогатяване, като за спазването на добрите нрави съдът следи служебно – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС. В рамките на заповедното производство проверката се извършва въз основа на твърденията на заявителя обективирани в заявлението, а не въз основа на представени доказателства към него, още повече, че към момента на сезиране на съда последният няма задължение при заявлението по реда на чл. 410 от ГПК да представя доказателства в подкрепа на твърденията си.
В подаденото Заявление са изложено твърдения, че вземането на заявителя – мобилен оператор произтича от сключен Договор за използване на мобилни услуги за срок от две години, по силата на който длъжникът се задължава да заплаща на мобилния оператор възнаграждение за предоставените делекосъобщителни услуги и месечни такси. Поради забава в изпълнение на задълженията от страна длъжника на основание чл. 54.12 от приложимите към договора Общи условия, договорът е предсрочно прекратен. Поради прекратяването на договора по вина на длъжника, по силата на постигната между страните уговорка, мобилния оператор има право да получи от длъжника неустойка в размер на три месечни абонаментни, по техния стандартен размер, без отстъпка от цената на услугите и цена на устройството.
От изложеното се установява, че се претендира вземане, основано на уговорка в сключения между страните договор, и дължимо при прекратяване на договора по вина на клиента на мобилна услуга. Така уговорена клауза има характер на неустойка, която следва да обезщети вредите на мобилния оператор, произтекли от неизпълнението на договора от страна на клиента – по чл. 88, ал. 2 от ЗЗД. За сравнение, когато кредиторът иска като алтернатива на реално изпълнение и обезщетени за забава компенсаторно обезщетение по чл. 79, ал. 1, предложение второ от ЗЗД за вредите от неизпълнението, той също следва да престира, докато в настоящия случай след прекратяване на договора мобилния оператор задържа своята престация. Размерът на вредите от предсрочно прекратяване на договора се явява разликата между неполучената от кредитора цена и спестените от него разходи. При това положение получаването на неустойка в предварително фиксиран размер, който не държи сметка за момента на настъпване на прекратяването на договора особено ако до него остава срок по-малък от фиксирания тримесечен такъв, всякога води до неоснователно обогатяване на оператора със стойността на спестените от него разходи по изпълнението на договора. Техният размер не представлява вреда и същевременно получаването им би надхвърлило и присъщите на неустойката обезпечителна и санкционна функция.
Изложеното дотук налага извода, че уговорената по този начин клауза за неустойка е нищожна. До извод за нищожност на неустойка в размер на цената до края на договора, в 2 хипотезата на лизингов и наемен договор, макар и по частично други мотиви, се стига в Решение по т.д.№ 1226/ 15 г. І ТО, т.д.№ 203/ 15 г. I ТО, т.д.№ 2659/ 14 г. І ТО ВКС.
Доколкото претендираното вземане за неустойка в размер на 156,67 лева се основа на нищожна клауза, то искането на заявителя за присъждане на вземане, основано нея, заедно с акцесорното вземане за лихва, подлежи на отхвърляне.
За пълното следва да се отбележи, че вземането не се претендира като възнаграждение за предоставена услуга, а като неустойка, с оглед на което и практиката на СЕС на която се позовава операторът е неотносима.
При това положение съдът намира жалбата за неоснователна, с оглед на което следва да я остави без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „А 1 България“ ЕАД ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш“ № 1 срещу Разпореждане от 144039/08.10.2024 г., постановено по ч. гр. дело № 12227/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 24 състав, в частта в която е отхвърлено, подаденото от частния жалбоподател Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника М.А. за сумата от 157,67 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор № 501854991/18.11.2020г., ведно със законната лихва от забава в плащането на тази сума от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
3