Решение № 47 от 10.02.2026, Районен съд - Габрово

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. Габрово, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радосвета Д. Станимирова при участието на секретаря Ина П. Г. като разгледа докладваното от Радосвета Д. Станимирова Гражданско дело №

20254210101709 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на К. Х. Г., ЕГН**********, адрес: гр. Габрово, ул. „*********" №13 чрез пълномощника си: адв. Ю. О. Г.- вписана в САК, със съдебен адрес: гр. София, ***, п.к. 1504, тел.: ***, email: [email protected]; СРЕЩУ „СТИК-КРЕДИТ“ АД,

ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, *** Б, представлявано от

Стефан Николаев Топузаков. на правно основание: чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД във вр. с чл. 10а, ал.2 от ЗПК, чл.

33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 и ал.2 вр. с чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

ОТВЕТНАТА СТРАНА депозира писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК.

В ИСКОВАТА МОЛБА СЕ ТВЪРДИ, че:

Цит." С настоящата искова молба и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 33Д вр. с чл. 143, ал. 1 и ал.2 вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК, Моля да прогласите за нищожен сключения между доверителката ми К. Х. Г., с ЕГН: ********** и ответното дружество „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с ЕИК:

202557159 Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №1195063 от 31.10.2024г. /наричан подолу за краткост „договора“, поради противоречието му с императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите /3ЗД, Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

На 31.10.2024г. между „СТИК-КРЕДИТ" АД в качеството на кредитодател/кредитор и К. Х. Г. в качеството и на кредитополучател потребител е сключен Договор за потребителски кредит №1195063.

1

Отпуснатият кредит по цитирания договор е в размер на 400 /четиристотин/ лева.

Уговорено е същият да се изплати в срок от 30 (тридесет) дни. Съгласно чл. 1, ал. 7 от договора, общата сума за плащане по кредита е в 1 размер на 409/четиристотин и девет лева.

От една страна, не става ясно по какъв начин е изчислена тази сума, а от друга страна, в случай, че са използвани уговорените в чл. 1, ал. 5, и ал. 6 размери на ГЛП и ГПР, заявявам, че последните като клаузи в договора противоречат на закона и на добрите нрави.

Конкретните ми съображения, обосноваващи недействителността, в частност нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност на редица негови разпоредби са следните:

1. НИЩОЖНОСТ НА ЦЕЛИЯ ДОГОВОР – СЪОБРАЖЕНИЯ:

1. Годишен процент на разходите /ГПР/.

Видно от чл. 1, ал. 6 от договора годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 30,60%, който размер считам че е немотивирано висок и противоречи на добрите нрави.

Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. “.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за кредит трябва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.

В настоящия случай, ГПР е посочен само като абсолютна величина, без в договора да бъдат посочени взетите предвид допускания, а именно без да се конкретизират взетите предвид разходи по кредита, с които той се оскъпява и се възлагат в тежест на кредитополучателя.

В ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочен ГПР в размер на 30,60%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Липсата на посочване на взетите предвид допускания води до липса на яснота относно съдържанието на договора и нарушаване на изискването на чл. 10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит да се изготви по ясен и разбираем начин.

Изискванията на чл. 10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК са императивни и в настоящия случай неспазването им води до недействителност на целия договор по арг.на чл. 22 от ЗПК, който гласи следното:

„Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. “. В процесния договор не е посочена нито математическата формула, нито са посочени данните, на база на които е изчислен ГПР.

Задължителен компонент, формиращи ГПР е договорената между страните възнаградителна лихва.

Видно от чл. 1, ал. 5 от договора възнаградителната лихва или още ГЛП е уговорен в размер на 36,00 %. Буди недоумение как ГПР е посочен в размер по нисък от ГЛП, като той трябва да бъде или равен на възнаградителната лихва или по-висок, отчитащ и останалите разходи по кредита.

Само на това основание дори може да се приеме, че е налице допуснато нарушение на закона и че посоченият размер на ГПР не е действителният такъв.

Нещо повече, в настоящия случай, считам, че при изчисляването на ГПР не е взета предвид посочената в чл. 27, ал. 1 от Договора неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 0,9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено 2 договореното обезпечение.

Така уговореният размер на неустойка представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба заза кредитодателя,, т.е. разход по кредита, който предвид разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включен в посочения в договора размер на ГПР (в този смисъл Решение № 699 от 18.07.2025 г. по гр. д. № 1290/2025 г. на Районен съд - Стара Загора, Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48.). Видно с просто око е, че при включването на неустойката като разход в ГПР, при забава за предоставяне на договореното обезпечение само в рамките на няколко дни, той ще надхвърли максимално допустимия по закон размер по чл. 19, ал.4 от ЗПК, което обуславя нищожност на тази клауза от договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора, който на практика няма информация колко точно (като сума в лева) e оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Моля да бъде взета предвид и съдебната практика по този въпрос, като в на….

От изложеното следва, че, в процесния договор за кредит не е посочен действителния размер на ГПР, което се приравнява на непосочен ГПР като цяло.

Това положение противоречи на чл. 11, ал.1 от ЗПК, респективно влече след себе си недействителност на договора в неговата цялост по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Посочването на ГПР различен от действително прилагания съставлява заблуждаваща търговска практика, която обуславя неравноправие в отношенията между страните, което е недопустимо от закона.

2. Годишен лихвен процент /ГЛП/. Уговореният годишен лихвен процент в размер на 36,00 % считам също за немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на принципите на справедливост и добросъвестност и на това основание за нищожен. Свободата на договаряне, регламентирана в чл.9 от ЗЗД, е ограничена на първо място от императивните норми, а на второ, от добрите нрави. Следователно съдържанието на договора не може да противоречи на тези два ограничителя. Посоченият размер на ГЛП безспорно противоречи на добрите нрави, като в този смисъл е и съдебната практика. Добрите нрави са общопризнати, несистематизирани и неписани морални норми, които са израз на общественото мнение за справедливост. На същите законодателят е придал нарочно правно значение като един от ограничителите на договорната автономия (чл. 9 от ЗЗД), нарушаването на които води до нищожност на уговорките между страните. Като критерий за справедливост, субектите на правото следва да се ръководят от тях в действията си. Противоречието с добрите нрави като основание за нищожност преди всичко се свързва с наличието на явна и значителна нееквивалентност на престациите на страните по един възмезден договор. В настоящия случай, тази еквивалентност е от съществено значение, доколкото едната страна по договора е потребител, а ГЛП като вид възнаграждение за кредитодателя се определя едностранно от него и потребителят не може да влияе върху неговия размер. В практиката си Върховния касационен съд е последователен, като трайно в решенията си е възприел законната лихва за забава за обективен критерий във връзка с преценката за нищожността на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Така в редица решения се приема, че уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, в зависимост от това дали се касае за обезпечен или необезпечен кредит, противоречи на добрите нрави и на това основание е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД (Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 11 г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о. Решение № 1270 09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС;

Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295 2014 г. на ВКС и др.; Решение №20028573 от 10.04.2022г. по гр. дело №47173 по описа за 2020г. на Софийски районен съд). Подобно разбиране съответства на принципите на добросъвестност и справедливост, както и на законодателната воля за по-висока закрила и защита правата и интересите на потребителите като по-слаба страна. По необезпечени заеми кредити, какъвто е настоящият, от изложената съдебна практика можем да заключим, че съглашението за плащане на възнаградителна лихва е 3 действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава.

Именно с оглед гореизложеното и поради надвишаването на трикратния размер на законната лихва, клаузата за ГЛП в размер на 36,00% по процесния договор се явява нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. И клаузата за ГПР и клаузата за ГЛП са част от онова съдържание на договора, което е предварително и едностранно определено от кредитодателя и върху което кредитополучателят не е могъл да влияе. Следователно и двете клаузи имат характер на неиндивидуално уговорени такива в сключения договор за кредит. Също така, следва да се отчете и обстоятелството, че нищожността на която и да е от двете клаузи за ГПР или за ГЛП влече след себе си нищожност/недействителност на целия договор и няма как да намери приложение разпоредбата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД. Това е така, защото тези клаузи няма как да се заместят от императивните разпоредби на закона, а също така няма как да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.

Договорът за потребителски кредит е възмезден, като клаузите за ГЛП и ГПР са част от същинското съдържание на договора, те са императивно изискване към него, и именно те формират печалата на кредитора и очертават възмездния характер на договора.

НИЩОЖНОСТ НА ОТДЕЛНИ КЛАУЗИ ОТ ДОГОВОРА СЪОБРАЖЕНИЯ: В условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че оспорения договор за потребителски кредит №1195063 от 31.10.2024г. не е изцяло нищожен поради противоречието му със закона и добрите нрави, то Моля да прогласите за нищожни следните клаузи от договора: на осн. чл. 146, ал.1 от ЗЗП поради неравноправност и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави клаузата по чл. 27, ал.1 от договора, касаеща размера на дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя; клаузата по чл. 8, касаеща възможността за едностранна промяна на лихвите по кредита, поради неравноправност по смисъла на чл.