Решение № 4376 от 25.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4376 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20241100513536 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба вх. № 259600/13.08.2024 г. по регистъра на СРС от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД срещу решение № 14473/23.07.2024 г. по гр.д. № 38048/2023 г. по описа на СРС, 76 състав, с което са отхвърлени предявените срещу Х. К. Б. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 220,02 лв. – главница по договор за потребителски кредит № ********, ведно със законната лихва от 25.02.2022 г., и 85,66 лв. – лихва за периода от 06.08.2019 г. до 24.02.2022 г., за които суми е издадена заповед по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 10259/2022 г. по описа на СРС, 76 състав, както и осъдителните искове за сумите 142,12 лв. – възнаграждение за пакет допълнителни услуги, и 12,31 лв. – договорно възнаграждение за периода от 01.06.2019 г. до 06.08.2019 г.

Въззивникът поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционният съд не е дал указания на ищеца да уточни претенцията си, респективно не е назначил служебно съдебно-счетоводна експертиза. Поддържа още, че своевременно е поискал събиране на доказателства относно превеждането и усвояването на сумата от 300 лв. чрез „Изипей“ АД, но искането му е останало без уважение. Иска отмяна на решението и уважаване на исковете.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Х. К. Б., с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че реалното предаване на заемната сума е било изрично оспорено още с отговора на исковата молба, доказателствената тежест е била правилно разпределена, а съдът не дължи събиране на доказателства вместо страната. Претендира разноски за въззивното производство.

Постъпила е и частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу определение № 39735/02.10.2024 г. по гр.д. № 38048/2023 г. по описа на СРС, 76 състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на присъденото в исковото производство адвокатско възнаграждение от 400 1 лв. на 200 лв. и чрез отмяна на присъденото в заповедното производство адвокатско възнаграждение от 200 лв.

В частната жалба се поддържа, че присъдените разноски са прекомерни, делото не се отличава с фактическа и правна сложност и в полза на длъжника не следва да се присъждат разноски за заповедното производство.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от въззиваемата, с който същата се оспорва като недопустима, евентуално като неоснователна. Поддържа, че в полза на длъжника се дължат разноски и за заповедното производство, а присъдените суми не са прекомерни.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 38048/2023 г. по описа на СРС, 76 състав, е образувано по искова молба на „Профи Кредит България“ ЕООД против Х. К. Б., с която са предявени установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК и осъдителни искове по чл. 415, ал. 3 ГПК.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********/25.02.2019 г., по силата на който на ответницата е предоставен кредит в размер на 300 лв., както и че поради неизпълнение на задълженията по договора са възникнали претендираните вземания.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове са оспорени по основание и размер. Ответницата поддържа, че не е доказано реалното предоставяне на заемната сума по процесния договор, както и че договорът е недействителен поради нарушение на изискванията на ЗПК и нищожност на отделни негови клаузи.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото е установено сключването на договор за потребителски кредит между страните, но не и изпълнение на задължението на ищеца за реално предоставяне на заемната сума на ответницата. Приел е, че представената разписка за извършено плащане не е достатъчна да установи, че сумата от 300 лв. е предадена именно на основание процесния договор, поради което е отхвърлил предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от изложеното във въззивната жалба, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма или следи служебно за интереса на някоя от страните. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Основателността на предявените искове е обусловена от установяването на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, реалното предоставяне на заемната сума на ответницата, настъпването на изискуемостта на вземанията и техния размер. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в тежест на ищеца е да установи тези правопораждащи факти, включително реалното предаване на сумата по кредита, а в тежест на ответницата е да установи погасяване на задължението, ако твърди такова.

По делото не е спорно, че между страните е подписан договор за потребителски кредит № ********/25.02.2019 г. Спорен е въпросът дали уговорената сума от 300 лв. е била реално предоставена на ответницата.

Въззивният съд споделя решаващите фактически и правни изводи на първоинстанционния съд, че от събраните доказателства това обстоятелство не се установява по несъмнен начин, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. Представената разписка за извършено плащане удостоверява единствено извършването на превод на сума, но не съдържа данни, които да индивидуализират процесния договор като основание за плащането, нито установява, че сумата е била реално получена именно от ответницата. Представените договор, общи условия, погасителен план, искане за отпускане на кредит и стандартен европейски формуляр установяват постигнато 2 съгласие относно съдържанието на правоотношението и предвидените възможни начини за усвояване, но не и че конкретно по процесния договор сумата е била реално предадена.

Не е налице и такава подкрепяща доказателствена съвкупност, която в своята взаимна връзка да обоснове извод за реално предаване на заемната сума именно по процесния договор. В договора не се съдържа изрична клауза, че същият има характер и на разписка за получаване на сумата, нито е представен документ от обслужващия платежен оператор или банка, удостоверяващ, че сумата е била усвоена именно от ответницата по този договор. Не са ангажирани и други обективни доказателства – напр. заключение на експертиза, изготвено въз основа на първични счетоводни и платежни документи, данни за заверяване на сметка или за изплащане на сумата на каса, както и поведение на ответницата, от което да може да се изведе признание за получаването , каквито биха били твърдения или доказателства за извършени плащания по кредита. При своевременно и изрично оспорване от ответницата на факта на реалното предоставяне на сумата, представената разписка, разгледана самостоятелно не е достатъчна да обоснове пълно и главно доказване на този правопораждащ факт.

Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд не е дал необходимите указания на ищеца. От данните по делото се установява, че още в хода на първоинстанционното производство съдът е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца да конкретизира претенциите си относно сумата от 12,31 лв. – договорно възнаграждение, и сумата от 142,12 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, като след изпълнение на указанията е разпределил доказателствената тежест по делото. Поради това доводът, че страната не е получила необходимото процесуално съдействие, е неоснователен.

Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд не е оказал необходимото процесуално съдействие на ищеца за снабдяване с информация от „Изипей“ АД. Дори да се приеме, че в първоинстанционното производство не е налице изрично произнасяне по направеното доказателствено искане, този процесуален пропуск е бил отстранен във въззивната инстанция, където по искане на въззивника съдът е допуснал събирането на исканото доказателство, отложил е делото и е издал съдебно удостоверение, предназначено да послужи пред третото лице. След като и при така предоставената възможност въззивникът не е предприел необходимите действия да се снабди с удостоверението и да представи доказателствата, на които основава оплакването си, както и не е осигурил процесуално представителство в проведените съдебни заседания, несъбирането им не може да се вмени във вина на съда. При това положение твърдяното нарушение не е от естество да обоснове отмяна на решението, тъй като не е довело до ограничаване правото на защита на страната.

Следователно, при липса на доказано реално предоставяне на заемната сума, предявените искове за заплащане на дължими суми по договора за кредит от ответницата правилно са били отхвърлени, като в допълнение въззивният съд споделя и изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на осъдителните искове за договорно възнаграждение и възнаграждение за т.нар. пакет допълнителни услуги. Правилно СРС е приел, че клаузите, предвиждащи отделно възнаграждение за дейности, свързани с разглеждането, усвояването и управлението на кредита, поставят потребителя в неблагоприятно положение, без да е установено същите да са били индивидуално уговорени, поради което не пораждат действие спрямо него.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции решението следва да бъде потвърдено.

По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:

Частната жалба е допустима – в случая жалбоподателят не претендира изменение на собствени разноски, а само намаляване на присъдените в полза на насрещната страна, поради което липсата на списък не препятства разглеждането на искането.

Разгледана по същество е неоснователна. Правилно първоинстанционният съд е 3 отказал да измени решението в частта за разноските. С оглед изхода на спора, при изцяло отхвърлени искове ответницата има право на разноски както за исковото, така и за заповедното производство, тъй като съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, дължи произнасяне по отговорността за разноските и в двете фази на защитата.

Неоснователно е и възражението за прекомерност на присъдените адвокатски възнаграждения. Адвокатско възнаграждение предоставено безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. се определя от съда при съобразяване сложността на делото. Минималните размери по Наредба № 1/2004 г. не са задължителни, а същите могат да служат само за ориентир, в който смисъл е задължителната практика на СЕС. Преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК се извършва с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, предмета на спора и извършената по него защита. В случая спорът не се е изчерпвал с формално оспорване на иска, а е включвал възражения относно реалното предоставяне на заемната сума, действителността и действието на отделни договорни клаузи, както в заповедното, така и в исковото производство. В същото време съобразно ниския материален интерес и фактическа и правна сложност, размерът на адвокатското възнаграждение правилно е бил определен под установените в Наредбата минимуми, като съдът намира, че присъдените суми от 400 лв. за исковото производство и 200 лв. за заповедното производство се явяват съответни на осъществените процесуални усилия по делото, респективно и не се явяват прекомерни.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, определението по чл. 248 ГПК също следва да бъде потвърдено

Разпечатката съдържа 35 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5b59ec37-c4b6-4fe9-829e-2ef029d9f0c9