Определение № 2388 от 16.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2388 гр. Пловдив, 12.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно частно гражданско дело № 20235300502474 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез процесуалния представител - юрисконсулт Д. И. против Разпореждане от 07.08.2023г. обективирано в Заповед №5436 /07.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №10 362 /2023г. по описа на РС Пловдив, XXI гр.с., в частта, с която е отхвърлено заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за разликата над присъдената главница от 16 787.25 лева до претендираната от 17 905.92 лв., за договорна лихва в размер на 3 406.96 лв. за периода от 25.09.2022 г. до 09.03.2023 г. и обезщетение за забава от 311.65 лв. за периода от 25.09.2022 г. до 19.04.2023 г., както и за разноските над уважените размери до претендираните. Жалбоподателят релевира оплаквания за неправилност на постановено от заповедния съд разпореждане по съображения подробно изложени в жалбата Моли да се отмени разпореждането и да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за пълния размер на претендираните суми, с присъждане 1 на направените по делото на разноски.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , като взе предвид доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частната жалба се явява процесуално допустима, доколкото е депозирана в срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което подлежи на разглеждане по същество..

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Районен съд-Пловдив е сезиран от „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Д. М.

Д. с ЕГН-********** с предмет вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № 7053320960 от 22.07.2022г. С обжалваното разпореждане районният съд е оставил без уважение претенцията за присъждане на договорна лихва със съображенията, че същата противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна и не е възникнало задължението за заплащане на вземането за договорна лихва. По отношение на обезщетението за забава районният съд е приел, че на основание чл.9.4 от договора наред със законната лихва върху просрочените задължения е начислен и договорения лихвен процент в размер на 41.15 %, поради което обезщетението за забава се равнява на 51.15%. Според районния съд, клаузата на чл.9.4 от договора, позволяваща начисляването на обезщетение за забава е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, защото задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение да плати необосновано високо обезщетение, с което се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК.

След като е приел, че вземанията за договорна лихва и обезщетения за забава, не могат да бъдат присъдени, извършените от потребителя плащания са приспаднати от размера на главницата, поради което районният съд е присъдил главницата в размер на 16 787.25 лева и е отхвърлил заявлението за разликата до претендирания размер.

Настоящата инстанция споделя изводите на заповедния съд.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, заповедният съд следва да издаде заповед за изпълнение след като извърши преценка относно 2 наличието на неравноправни клаузи в договора с потребителя или относно обоснована вероятност за това и при наличие на подобен извод да откаже издаването на заповед за изпълнение. Вземането за договорна лихва се основава на чл.9.1 от договора за потребителски кредит, който предвижда задължение на потребителя да заплаща договорна лихва в размер на 41.15 %.

Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато са нарушени принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Договорната /възнаградителна/ лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума, но когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случаят се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, и следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва /10%/, която се изчислява като към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта.

Изложеното обосновава извода, че уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 51.15 % е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва, поради което следва да се приеме, че процесната уговорка не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на 3 нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите, противоречи на добрите нрави и води до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на чл.9.1 за договорната лихва се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и правилно за това вземане заявлението е отхвърлено.

По отношение на претендираното обезщетение за забава се установява, че същото се основава на уговорката в чл.9.4 от договора между страните, съгласно която при просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва. В уточняващата молба от 01.08.2023г., заявителят е посочил, че за срока на забавата, банката е начислила „допълнително възнаграждение“ - договорна лихва върху просрочената главница и обезщетение за забавено плащане /лихва за просрочие / в размер на законната лихва върху просроченото задължени, което е представено като лихвен процент 51.15 % / 41.15 %+10 % законна лихва/. При тези данни съдът намира, че е налице противоречие на договорната клауза на чл.9.4 с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, съгласно която, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Правилото на закона е императивно и цели да предпази икономически по-слабата страна в правоотношенията с кредитора от клаузи, предвиждащи заплащането на обезщетение за забава в размери, повисоки от определената по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД законна лихва.

Налице е неравноправност на клаузата, въз основа на която се претендира вземането - съгласно чл. 145, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение за това вземане правилно е отхвърлено.

Доколкото възнаградителна лихва и обезщетение за забава не се дължат, но са извършени плащания от страна на длъжника, то тези плащания следва да се приспаднат от уговорената главница. Съобразявайки се с това, правилно районният съд е издал заповедта за изпълнение за главницата от 16 787.25 лева и е отхвърлил заявлението за разликата над уважения до пълния претендиран размер.

Гореизложеното обосновава извода, че обжалваното разпореждане се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата като неоснователна – оставена без уважение.

4

Мотивиран от горното, съдът:

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 07.08.2023г. обективирано в Заповед №5436 /07.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №10 362 /2023г. по описа на РС Пловдив, XXI гр.с., в частта с която е отхвърлено заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за разликата над присъдената главница от 16 787.25 лева до претендираната такава от 17 905.92 лв., за договорна лихва в размер на 3 406.96 лв. за периода от 25.09.2022 г. до 09.03.2023г. и обезщетение за забава от 311.65 лв. за периода от 25.09.2022 г. до 19.04.2023 г., както и за разноските над уважените размери до претендираните.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5