Определение № 1907 от 18.07.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1907 гр. Бургас, 18.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно частно гражданско дело № 20242100500912 по описа за 2024 година

Производството по делото е по чл.274, ал.1 от ГПК.

Образувано е по частната жалба на Я. И. Т., П. Г. Т., Е.й И. Т. и И. А. Т., чрез адв. Илияна Мелконян, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Цар Асен“ №26, срещу Определение постановено по ч.гр.д.№215/15г., с което е върнато подаденото от тях по същото дело възражение с вх.

№260121/26.03.24г.,като недопустимо, поради настъпила за предявяването му преклузия.

Жалбата сочи определението за неправилно, постановено без съдът да се съобрази и да обсъди изложените във възражението на жалбоподателите мотиви относно допустимостта за депозирането му, извлечени от правото на ЕС, в частност от Директива 93/13/ЕИО, от чл.7, пар.1 и чл.47 от ХОПЕС и задължителната практика на СЕС, свързани с принципа „ефективност на съдебната закрила“. Атакуваното определение се сочи за немотивирано и постановено в противоречие на посочените правни разпоредби и съществуващата по прилагането им съдебна практика.

В обобщение се моли за отмяна на горното и за постановяване на ново, с което възражението срещу издадената заповед по ч.гр.д. № 215/15г. се приеме за допустимо,ведно с произтичащите от това законни последици.

Ответникът по делото- „Банка ДСК“ЕАД с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр.София, община Столична, ул.“Московска“ №19и съдебен адрес:гр.София, ул.“Цар Калоян“№1,ет.6, не е представил писмен отговор по жалбата.

Проверката на БОС по чл.275 от ГПК сочи горната за допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на визирания в закона процесуален преклузивен срок, срещу акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред компетентната да я разгледа съдебна инстанция.

По същество жалбата е основателна, а съображенията за това са следните:

1

Ч.гр.д.№215/15г. по описа на РС-Царево е образувано на 10.06.15г. по заявление на Банката против горепосочените физически лица, при ангажиране на пасивната им солидарна отговорност за заплащане на претендираните пред заповедния съд парични суми-представляващи незаплатена главница, договорни и санкционни лихви, както и заемни такси до 09.06.15г., ведно със законна лихва за забава от 10.06.15г. до изплащането на вземането,като се дирят и направените в заповедното производство деловодни разноски- държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Издадена е била по горното дело заповед №122/10.06.15г. по чл.417 от ГПК за събиране на предявените вземания в размера, в който са били заявени, като видно от съдържанието й е, че за да се произнесе така, сезираният съд е изложил следните мотиви: вземането произтича от неизпълнен договор за ипотечен кредит, документът, от който горното се установява е извлечение от счетоводните книги на банката-кредитор, редовно от външна страна и удостоверяващо присъденото вземане, като копие от него е приложено към заповедта.

На длъжниците е указано правото: да платят сумите от заповедта или да подадат в съда възражение по образец, приложен към заповедта, като надлежно им е разяснено, че ако възражението им бъде подадено в двуседмичен срок, кредиторът може да предяви с иск вземането си срещу тях, а ако пропусне да го предяви, заповедта няма да влезе в сила и ще бъде обезсилена.

Разяснено е също, че заповедта подлежи на незабавно изпълнение, че по нея е издаден изпълнителен лист срещу физическите лица, че подаването на възражение не спира изпълнението, но по искане на длъжниците при подробно разяснени предпоставки, спирането може да се постанови от заповедния съд.Указано е също правото на жалба на длъжниците срещу разпореждането за незабавно изпълнение на издадената заповед—в двуседмичен срок от връчването й, пред Окръжен съд-Бургас, при описани задължителни приложения към нея, а също, че доводите в жалбата могат да се основават само на съображения, извлечени от представения от кредитора документ.Указано е и правото на жалба срещу заповедта само в частта на разноските- в двуседмичен срок, пред Окръжен съд-Бургас.

Налични са по делото данни, че до длъжниците е била отправена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Станимира Николова, пред която е образувано по молба на взискателя изп.д.

№20158050400676 за събиране на горните парични вземания. Поканите са получени от всеки от длъжниците редовно (лично или чрез лице, задължило се да предаде уведомлението на адресата) на 24.06.15г.

По делото няма твърдения и данни за подаване на възражение от длъжниците в срока по закон,нито в резултат от такова да се е развило исково производство, установяващо основанието и размера на дълга, респективно отхвърлящо като неоснователни заявените вземания.

На 26.03.24г. пред ЦРС по частното производство(вече унищожено) е подадено възражение по чл.414 от ГПК от всички длъжници, че не дължат сумите, за които са осъдени с горепосочената заповед.

Към възражението са изложени пространни съображения за допустимост на възражението, извлечени от факта, че от заповедта не било видно да е извършена дължимата от съда служебна проверка за евентуален неравноправен характер на клаузите, от които черпи правата си кредиторътзаявител.Освен това се цитира задължителна за приложение съдебна практика на СЕС, касаеща именно неизпълнението на задължението на съда за служебна проверка в тази насока, като последиците от това се изразяват в преодоляване на СПН, нормативно призната на влязлата в сила заповед за изпълнение, а също в преодоляване на преклузивните процесуални срокове, 2 ограничаващи във времето възможността на страната да възрази срещу неизвършването на такава проверка, респективно срещу издаването на заповедта за вземането на кредитора срещу длъжника.Изложени са и пространни съображения по същество в насока недействителност, поради неравноправност на клаузите от кредитния договор, на които се основава вземането на Банката.

Сезираният с новото възражение Царевски РС го е счел за недопустимо, т.к. е подадено извън визирания в закона срок( в случая изтекъл на 25.07.15г.) и не отговаря на утвърдения по Наредбата на МП образец.

При тези данни и съобразявайки действащото право, съставът на БОС намира обжалваното определение за неправилно.

Действително, в момента на образуването на ч.гр.д.№215/15г. пред ЦРС, когато е обективирана горната заповед, нормата на чл.417 от ГПК позволява издаването й за събиране на парично вземане въз основа на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките(вж. предходната редакция на чл.417,т.2 от ГПК). Заповедта се е издавала след извършване от съда на проверката, описана в чл.418 от ГПК, ограничена само до следното: дали документът е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Разбира се изискуема е била и проверката за липсата на противоречие на искането с императивна правна норма от действащото право или с добрите нрави, залегнала като задължение на съда още с влизането в сила на ГПК през 2008г.

Обаче конкретно задължението на съда за проверка дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, е въведено едва с изменението на чл.417 от ГПК, обн. в ДВ. Бр.100/2019г.,т.е. след приключване на производството по горепосоченото частно дело срещу длъжниците – настоящи жалбоподатели.

Независимо от това, според състава на този съд, цитираната Директива 93/13/ЕИО от 05.04.93г. е намирала приложение и при произнасянето на ЦРС при издаването на заповедта по чл.417 от ГПК в рамките на ч.гр.д.№215/15г.,макар тогава още да не е била транспонирана в националното ни законодателство.

Аргументите за това са следните:

Директива 93/13 е приета въз основа на член 100a ЕИО (понастоящем член 115 ДФЕС) на 05.04.93г. и е изисквала транспонирането й в националното право на Държавите членки до края на 1994г. С тази Директива се поставя изискването за ефективна съдебна защита на потребителите, а сред преследваните от нея цели е тази да гарантира, че договорите, сключвани с потребители не включват неравноправни клаузи и че потребителите са защитени от злоупотреба с положение от страна на продавачи или доставчици, като на Държавите членки е разрешено да предоставят на потребителите дори по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от визирания в нея минимален стандарт. Десетото съображение от обсъжданата Директива предвижда, че правилата относно неравноправните клаузи следва да се прилагат за „всички договори“, сключени между продавачи или доставчици и потребители. В него се посочва изрично, че вследствие на това от сферата на действие на Директивата трябва да се изключат само: трудовите договори, договорите във връзка с наследствени права, договорите в областта на семейното право и дружествени договори и устави на дружества, като тя се прилага по отношение на всяка търговска дейност, включително в публично правен контекст.

3

Според Член 1, параграф 1 на Директива 93/13, тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

Р България е член на ЕС от 2007г., а в чл.5 от Конституцията на Р България от 1991г. е изрично посочено, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В този смисъл, след присъединяването си, държавата ни се съобразява от една страна с прилагането на всички международни договори, сключени от ЕС с трети страни,което е видно включително от присъединителния акт на Р България към ЕС, а от друга- вътрешното право на страната се съобразява с действащото на ЕС такова, включително с издадените във връзка с унифицирането на принципите за правоприлагане регламенти и директиви на общността, чрез прякото приложение на първите и транспонирането на вторите в националната правна уредба.

Тук е мястото да се отбележи, че с оглед задължителността на горните документи (вторични източници на правото), ако все пак Р България е забавила транспонирането на вече приета от ЕС директива или я е транспонирала неправилно, респективно непълно, европейският акт ще намери пряко приложение в националното ни право.

От горното следва, че независимо кога точно е била транспонирана в цялост Директива 93/13/ЕИО, тя намира пряко приложение при уреждане на съответната материя на отношенията между потребители и доставчици в контекста на защитата на първите изобщо,т.е. преди транспонирането й, поради което всички решения на СЕС, тълкуващи нейното прилагане следва да бъдат съобразени от националните съдилища, още повече, че чл.633 от ГПК им придава задължителен характер за последните, а и за всички учреждения в страната.

Последователна е практиката на СЕС, изразена например в решения по дела С-600/19, С693/19, С-831/19,C‑485/21 и др., изтъкваща необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите при такова ограничение. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, поради което в цитираните решения е заявил, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. Нещо повече, съдът е посочил и че в случай, че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана.