Определение № 1459 от 06.11.2024, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1459 гр. Велико Търново, 05.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Любка Милкова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20244100500949 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 129 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на К. Г. Т. от гр. Елена срещу определение № 2044/26.09.2024г. по гр.д. № 2450/2024г. на ВТРС, с което на основание чл. 129 ал. 3 ГПК е върната като нередовно подадена от жалбоподателя против Прокуратурата на Р България искова молба и е прекратено първоинстанционното производство.

В жалбата се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на атакувания съдебен акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, които да довели до необосноваността му и до нарушаване принципа на служебното начало по чл. 7 ал. 1 ГПК. Излагат се съображения относно приложими норми на ЗОДОВ за определяне на местната подсъдност, които всякога са относими при предявено искане за присъждане на обезщетение по този закон. По тези съображения се отправя искане за отмяна/обезсилване на атакуваното определение и връщане на делото на местнокомпетентния районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК ответника по жалбата е депозирал отговор по същата, с който я оспорва като неоснователна и недоказана. Изтъква се, че при изложените от ищеца – жалбоподател фактически твърдения правната квалификация на иска е по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2в ЗОДОВ, поради което дължимата държавна такса в случая се определения по реда на чл. 1 ТДТГПК. Допълва се, че дадените в тази връзка указания на районния съд са правилни и тяхното неизпълнение от ищеца в определяния му срок има за последица връщане на исковата му молба. С тези доводи се иска от ВТОС да остави частната жалба без уважение и да потвърди обжалваното определение.

1

Великотърновският окръжен съд, след като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, приема за установено следното:

Жалбоподателят е подал пред Търговищкия административен съд искова молба против Прокуратурата на Р България, с която иска последната да бъде осъдена за му заплати сумата от 900 лв., представляваща обезщетение за търпените от него неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразен акт, с които му е отказан достъп до информация, ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба. В последната са изложени твърдения, че правото на труд е едно от основните човешки права, гарантирано с множество международни актове и договори, както и че ответникът в качеството си на административен орган е отказал достъп до материалите по пр.пр. № 02632/2023г. на ВТОП, за да се запознае с тях. Допълнено е, че ответникът макар и правозащитен орган, осъществява административна дейност и постановените във връзка с нея актове са административни, поради което контрола за тяхната законосъобразност се осъществява по реда на АПК респ. обезщетяването на вреди от тях по реда на чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ. Изтъква се, че в резултат на незаконосъобразния акт, изразяващ се в отказ да се предостави информация по конкретната преписка ищецът е претърпял морални болки и страдания, загуба на доверие на клиентите във връзка със защита на техните права и законни интереси, както и усещане за тревога от нарушената сигурност в правовата държава. Смятайки, че са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността на ответника като административен орган по чл. 203 АПК, ищецът е претендирал присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в горепосочения размер.

С определение № 260/27.02.2024г. по адм. дело № 77/2024г. на ТАдмС производството по делото е прекратено и исковата молба е изпратена по подсъдност на ВТРС, тъй като ответникът е част от съдебната власт и исковете за обезщетение за вреди от неговата дейност като правозащитен орган са подсъдни на общия граждански съд.

Във ВТРС по така подадената искова молба е образувано гр.д. № 754/2024г., като с разпореждане № 1211/06.03.2024г. по реда на чл. 129 ал. 2 ГПК на ищеца и настоящ жалбоподател са дадени указания за поправянето й, свеждащи се до внасяне на държавна такса и до конкретизиране на основанието на иска по см. на чл. 127 ал. 1 т. 4 ГПК с посочване кога и от кого е поискан достъп до материалите по прокурорската преписка и дали е получен изричен или мълчалив отказ за предоставянето му. Отделно от това са дадени указания за внасяне на ДТ в размер на 10 лв. и 0, 40 лв. – такса по чл. 102з ал. 3 ГПК за възпроизвеждане на исковата молба и приложенията към нея.

В предоставения му едноседмичен срок жалбоподателят е депозирал допълнителна молба, с която е посочил, че противоправния акт, от които е претърпял вреди представлява изричен отказ на прокурор от ВТОП, обективиран с постановление от 26.10.2023г. Уточнил е, че с този акт му е отказано да му бъде предоставено копие от протокола за случаен избор на наблюдаващ прокурор по пр.пр. № 02632/2023г. на ВТОП и информация под формата на разпечатка за движението на документооборота по преписката в системата УИС, както и че съгласно националната и европейска 2 уредба в областта на електронната идентификация липсва изискване за видимост на ЕГН при подписване с КЕП на ел. документи. В дадения му срок ищецът е представил доказателства за внасяне на дължимите такси в указания от съда размер.

Районният съд е приел исковата молба за редовна и е постановил разпореждане по чл. 131 ГПК за размяна на съдебни книжа, като в едномесечния срок ответникът – ПРБ е подал по делото отговор, с който е оспорил иска като неоснователен и недоказан. Възразил е срещу редовността на исковата молба, поради липса на конкретния твърдения, който да се подведат под фактическия състав на отговорността на ответника по чл. 2в ЗОДОВ.

С определение № 1047/16.05.2024г. районният съд е насрочил делото в открито съдебно заседание, като е изготвил проект за доклад, в който е квалифицирал предявения иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. С молба от 20.06.2024г. ищецът е увеличил размера на претенцията си от 900 лв. на 26 000 лв., а със становище преди откритото съдебно заседание ответникът отново е възразил срещи редовността на исковата молба, поради невнасяне на дължимата държавна такса в пълен размер. С протоколно определение от 20.06.2024г. районният съд е допуснал изменение на иска, като е увеличил размера му на 26 000 лв., прекратил е делото пред него и по правилата на родовата подсъдност го е изпратил на ВТОС. След повдигната препирня за подсъдност пред ВТАС делото е върнато на районния съд, тъй като предприетото от ищеца изменение на иска било нередовно, доколкото не е внесъл следващата се върху увеличения размер на претенцията си държавна такса. С разпореждане от 26.08.2024г. районният съд е дал указания на ищеца да довнесе държавна такса в размер на 1030 лв. върху увеличения размер на иска и след като същият не е сторил това е върнал искането му по чл. 214 ал. 1 ГПК. Със същото определение от 10.09.2024г. съдът е дал указания на ищеца да довнесе сумата от 40 лв. – държавна такса върху първоначалния размер на претенцията му от 900 лв. и да представи доказателства за това по делото, с предупреждението, че исковата молба ще бъде върната като нередовна, ако не ги изпълни. Ищецът е получил указанията на съда на 14.09.2024г. чрез ЕПЕП и в дадения му едноседмичен срок не е представил доказателства за довнасяне на указаната му държавна такса, поради което с обжалваното определение № 2044/26.09.2024г. районният съд е върнал исковата молба.

Въззивният съд намира, че частната жалба е срочно подадена, като депозирана в рамките на законоустановения едноседмичен преклузивен срок по чл. 275 ал. 1 ГПК и изхождаща от активно легитимирано лице-ищеца по делото, имащ правен интерес да атакува неизгодното за него първоинстанционно определение. Същата е насочена срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност съдебен акт по изричната повеля на закона /чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 129 ал. 3 изр. 2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.

В настоящото производство въззивната инстанция осъществява контрол за законосъобразност на подлежащите на обжалване актове, като служебно проверява всички правнорелевантни факти на основата на собствена преценка на доказателствата, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания /ТР № 3

6/15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК/.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Ищецът е този, който индивидуализира предмета на иска чрез посочване на правопораждащите юридически факти, петитум и страни. Основанието на иска, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. Задължение на съда е да даде вярната правна квалификация на спорното право, като той не е обвързан от тази посочена от ищеца. В случая районният съд с проекто – доклада по делото правилно е подвел фактическите твърдения на ищеца за претърпени неимуществени вреди от изричен отказ на наблюдаващ прокурор да му предостави достъп до материали по прокурорска преписка под нормата на чл. 49 ЗЗД. В ЗОДОВ са уредени изчерпателно и позитивно хипотезите, при осъществяването на които съдът може да присъди обезщетение за имуществени и неимуществени вреди настъпили в резултат на противоправни действията на правозащитни органи.

Изложените от ищеца фактически твърдения нито основават претенцията му за репариране на претърпени вреди от незаконно задържане или незаконно обвинение по чл. 2 ал. 1 ЗОДОВ, нито от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС. Очертаната от ищеца рамка на основанието на иска по чл. 127 ал. 1 т. 4 ГПК изключва претенцията му да бъде подведена под нормата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда отговорността на държавата за вреди причинени на граждани и юридически лица от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Изложените от него фактически твърдения за претърпени неимуществени вреди от противоправно поведение на представител на ответника и посочената международна защитата на правото на труд, която междувпрочем няма за източник правото на ЕС, не дават основание за прилагане на съдопроизводствени правила в отклонение от общия исков процес. Липсват твърдения за несъответствие на предприети по отношение на ищеца действията на прокурора с конкретни норми на общностното право, водещи до тяхното съществено нарушение, за да се квалифицира спорното право по чл. 2в ЗОДОВ.

По тези съображение вярната правна квалификация претенцията на ищеца е по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, поради което за изискванията за редовност на исковата молба са приложими общите правила на ГПК, а не особените по ЗОДОВ /за определяне на ответника по чл. 7, за приложението за правилата за такси и разноски по чл. 9а и чл.

10/. В тази връзка дължимата за производството държавна такса се определя по реда на чл. 1 ТДТГПК като процент от цената на иска, но не по – малко от 50 лв., а не на основание чл. 2а от същата тарифа в предварително установен прост размер, независимо от цената на иска. След като ищецът не е предприел надлежно изменение на размера на исковата си претенция и в крайна сметка съдът не е допуснал увеличаване цената на иска, последният към момента на даването на указания по реда на чл. 129 ал. 4 ГПК следва да се счита за предявен до размера на сумата от 900 лв. В съответствие с правилото на чл. 1 in fine ТДТГПК при тази цена на иска дължимата държавна такса възлиза на 50 лв., поради което правилно районният съд е указал на ищеца да довнесе сумата от 40 лв., доколкото вече е бил внесъл сумата от 10 лв.

4

Същият му е определил подходящ срок за отстраняване на тази нередовност на исковата молба и го е предупредил изрично за последиците от неизпълнението й. Като е процедирал по този начин, районният съд е изпълнил надлежно процедурата по чл.

129 ал. 4 вр. ал. 2 ГПК, което е задължило ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба, така както му е указано. Неговото бездействие в рамките на определения му срок да довнесе дължимия размер на държавната такса, води до проявяване на санкционната последица на чл. 129 ал. 3 ГПК.