Определение № 3530 от 12.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3530 гр. София, 12.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-В, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно частно гражданско дело № 20261100501267 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. във вр. с чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София, чрез юрк.М.М. срещу определение № 50152, постановено в закрито заседание на 05.12.2025 г., по гр.дело № 45991/2024 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав, с което е оставена без уважение молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на решението, постановено по гр.дело № 45991/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 42 състав, в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател, чрез своя процесуален представител моли съда да отмени обжалваното определение, като неправилно и вместо него да постанови ново, с което да измени решението, в частта за разноските, като същите бъдат възложени в тежест на ищеца.

Ответникът по частната жалба- К.П.Т., чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество “Р.П.“, представлявано от адв.Р.П. в депозиран по делото писмен отговор, излага доводи за неоснователност на подадената частна жалба. Моли съда частната жалба като неоснователна да бъде оставена без уважение по изложени в отговора съображения.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Постъпилата частна жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е 1 процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

С решение № 14157/21.07.2025 г., постановено по гр.дело № 45991/2024 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав е признато за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, представлявано от Р.М.-Т., че К.П.Т., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, не дължи поради настъпила погасителна давност сумите от 6081,66 лева /шест хиляди осемдесет и един лева, шестдесет и шест стотинки/ главница и 1814,06 лева /хиляда осемстотин и четиринадесет лева и шест стотинки/ мораторна лихва. С решението на съда е осъдено „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, представлявано от Р.М.-Т. да заплати на основание чл.81 от ГПК, вр. чл.78, ал.1 от ГПК на К.П.Т., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.“****, сумата от 675,84 лева /шестстотин седемдесет и пет лева, осемдесет и четири стотинки/ сторени съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение.

С определение № 50152, постановено в закрито заседание на 05.12.2025 г., по гр.дело № 45991/2024 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав, е оставена без уважение молбата на „ЕОС Матрикс“ЕООД за изменение на решението, постановено по гр.дело № 45991/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 42 състав, в частта за разноските.

В мотивите на определението е прието следното: „ Съгласно чл.81 от ГПК съдът се произнася по дължимостта на разноските с крайния акт по съществото на спора като отговорността за разноски се разпределя при съобразяване правилата, установени съгласно чл.78 от ГПК, а именно според уважената и отхвърлена част от исковете. В конкретния случай предвид това, че съдът е счел искът за основателен, съдът е присъдил разноските в полза на ищеца. Настоящата съдебна инстанция приема, че липсват предпоставки да бъде счетено, че разноските следва да останат за сметка на ищеца. На първо място, следва да се отбележи, че ответникът не е признал иска,а напротив - дори е оспорил допустимостта на същия иск поради липса на висящо изпълнително производство, както и е изтъкнал, че погасяването по давност на вземането не означава, че вземането не съществува, а единствено води до невъзможност вземането да бъде реализирано по принудителен ред. Предвид това, че са изложени в писмения отговор съображения, които не съвпадат с доводите на страната ищец, липсва основание да бъде счетено, че е формулирано признание на иска, което означава, че отговорността за разноски се разпределя при съобразяване правилото, установено съгласно чл.78 от ГПК, а именно в хипотезата на чл.78, ал.1 от ГПК. Отделно от това, не може да бъде счетено,че ответникът не е дал повод за образуване на делото. Диспозитивното начало на гражданския процес регламентира, че 2 съдът се произнася в рамките на заявеното от страната ищец искане за защита, а в конкретния случай ищецът Табаков се позовава на наличието на извършено вписване на паричните суми, чиято дължимост оспорва в Централния кредитен регистър.

Предвид това, че ищецът изрично се позовава на това обстоятелство, както и с оглед обстоятелството,че подобно обстоятелство разкрива активно поведение на ответника, като кредитор, съдът намира, че отговорността за разноски е определена при спазване изискванията на закона“.

Обжалваното определение е неправилно, поради следното:

Изводът на първоинстанционният съд, че ответникът отговаря за разноски по иск за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност и ответникът е признал иска, е направен в противоречие с трайноустановената съдебна практика /определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.гр.дело № 510/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 318 от 25.07.2018 г. по ч.гр.дело № 2828/2018 г. на ВКС, ІII г.о./.

Според нея извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба.

Съдът приема, че в процесния случай ответникът с отговора на исковата молба е заявил изрично признание на предявения иск за несъществуване на вземането, като погасено по давност, както и че с поведението си не е дал повод за предявяването му, тъй като не е предприел никакви действия за принудително събиране.

По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, изразена в постановените по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определения - определение № 75/21.04.2017 г. по ч.гр.дело № 1371/2017 г., І г.о., определение № 95/ 22.02.2018 г. по ч.гр.дело № 510/2018 г., ІV г.о., определение № 318/ 25.07.2018 г. по ч.гр.дело № 2828/2018 г., ІII г.о., определение № 420/16.11.2018 г. по ч.гр.дело № 3300/2018 г., III г.о., определение № 468/18.12.2018 г. по ч.гр.дело № 4586/ 2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др., която се споделя от настоящия въззивен състав. Според приетите правни разрешения, предявеният отрицателен установителен иск за несъществуването на вземане като погасено по давност, длъжникът не отрича материалната легитимация на кредитора.

След изтичането на давността вземането продължава да съществува, но то не може да се събере със средствата на държавната принуда, а доброволното изпълнение по него е винаги дължимо /чл. 118 от ЗЗД/. Решението, с което такъв отрицателен установителен иск е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, поради изтичане на давностния срок, но не и че ако длъжникът плати след срока, това плащане е без основание, или е ненадлежно извършено /включително и след влизане в сила на решението, с което е уважен установителният иск/. Извънсъдебната 3 покана/съобщение на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Такъв е именно и процесния случай. Ответникът с отговора на исковата молба е заявил изрично признание на предявения иск за несъществуване на вземането, като погасено по давност, както и с поведението си не е дал повод за предявяването му, тъй като не е предприел никакви действия за принудително събиране. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането, поради изтекла погасителна давност. Действията на кредитора, с които той кани длъжника си да плати съществуващото задължение, макар за него да е изтекъл давностният срок, не са неправомерни, нито обуславят необходимост длъжникът да се защити чрез предявяване на иск. При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи извънсъдебни претенции /от кредитора или негови универсални и частни правоприемници/, след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност.

На следващо място, трайно установено в практиката на ВКС е разбирането, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието.

При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. Съгласно формираната практика на ВКС ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Прието е, че в хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция /в този смисъл определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч.гр.дело № 3618/2023 г. на III г.о. на ВКС, определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч.гр.дело № 759/2024 г. на IV г.о. на ВКС и 4 др./. В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр.София не разполага с изпълнителен титул срещу ищеца, което води до приложимост на практиката, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист. Ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Такъв е и процесния случай. В настоящето производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и липсата на изпълнителен титул, поради което освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая е оправдано.

С оглед на изложените съображения на основание чл.78 ал.2 ГПК направените от ищеца К.П.Т. разноски по делото остават в негова тежест, поради което обжалваното определение, с което е оставена без уважение молба на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София за изменение на постановеното на 21.07.2025 г. по гр.дело № 45991/2024 г. на СРС, 42 състав, решение, в частта за разноските следва да бъде отменено, като вместо това бъде отменено решението в тази му част по отношение на присъдените в полза на ищеца разноски в размер на 675,84 лв. От друга страна, систематичното място на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК /преди разпоредбите на ал.3 и ал.4 ГПК, които регламентират право на ответника да иска разноски/ обуславя извода, че в хипотезата на чл.78 ал.2 от ГПК разноските на ищеца остават в негова тежест, но ответникът не е оправомощен да иска от ищеца евентуални разноски за своята защита /състояща се от признание на иска/.