Определение № 1487 от 26.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1487 гр. София, 26.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002103201 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „КиД 60“ ЕООД, чрез адв. С. Б., и Г. Я. И., чрез адв.

Д. Д., ответници в първоинстанционното производство, срещу Решение № 321/05.04.2024 г. по в. гр. д. № 1070/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което след потвърждаване на Решение № 260008 от 07.04.2022г. по гр. д. № 461/2018 г. на РС - Поморие, са обявени за относително недействителни на основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК по отношение на държавата, чрез главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при Териториална дирекция - Бургас, офис Я., на Националната агенция по приходите, договор за покупкопродажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .../... г., т. II, н. д. № 203/2016 г. на нотариус Х. Р., с който „ДИКС 2001“ ЕООД (с ново наименование „КиД 60“ ЕООД) е продало на Г. Я. И. двуетажна масивна сграда с идентификатор ... по КККР в [населено място], находяща се в [населено място], местността „Д.“ № .., комплекс „Ф. М.“, построена в имот с идентификатор ... по КККР на [населено място], заедно с правото на собственост върху басейн с площ от 40 кв. м., както и договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .../... г., т. II, н. д. № 204/2016 г. на нотариус Х. Р., с който „ДИКС 2001“ ЕООД (с ново наименование „КиД 60“ ЕООД) е продало на Г. Я. И. поземлен имот с идентификатор ... по КККР в [населено място], с площ от 5770 кв. метра.

В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторите оспорват изводите на въззивния съд, че вземането на държавата за лихви не е погасено по давност, с твърдения съдът да е приложил неправилно материалноправните норми относно давността за публични държавни вземания, както и заключението, че даденото по двете сделки значително надхвърля по стойност полученото.

1

В контекста на тези оплаквания искането е обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички, събрани по делото, доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и длъжен ли е въззивният съд да отговори на доводите и възраженията на страните?“;

2. „О. започва да тече абсолютната погасителна давност за публичните държавни вземания за лихви върху невнесен ДДС, установени с ревизионен акт, и какво е действието на ревизионния акт по отношение на тези публичните държавни вземания за лихви – правопораждащо или декларативно?“;

3. „Може ли публичният изпълнител да иска в защита на един и същ правен интерес отмяна на множество сделки, извършени от задълженото лице?“;

4. „Следва ли да се спре производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт по друг отменителен иск, предявен в защита на същия правен интерес на държавата?“;

5. „Следва ли да се отхвърли като неоснователен искът по чл. 216 ДОПК, ако в защита на същия правен интерес е уважен друг иск по чл. 216 ДОПК?“;

6. „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да приложи императивна материалноправна норма, която не е била в сила към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд, но е действащо право към деня на постановяване на въззивното решение?“.

Касаторите считат, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, че първите два от тях са разрешение в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 50275/11.09.2023 г. по гр. дело № 4810/2021г. на ВКС, IV ГО, Решение № 60116/19.11.2021 г. по т. дело № 1459/2020 г. на ВКС, I ТО, Решение № 51/25.04.2024 г. по т. дело № 2602/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50112/06.01.2023 по т. № 2499/2019 г. на ВКС, II ТО, Решение № 60184/01.10.2021 г. по гр. дело № 3164/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 96/02.02.2023 г. по гр. дело № 4992/2021 г. на ВКС, I ГО (по първия въпрос), и Определение № 381 от 3.06.2020 г. по т. д. № 2363/2019 г. на ВКС, II ТО, постановено по реда на чл. 288 ГПК, както и Определение № 463 от 8.07.2020 г. по т. д. № 2504/2019 г., на ВКС, II ТО, и Тълкувателно решение №1 от 7.05.2009 г. на ВКС, ОСНК, по тълк. дело №1/2009 г. (по втория от въпросите). По останалите въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация държавата, чрез Националната агенция по приходите, не изразява становище по касационните жалби.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, констатира, че касационните жалби изхождат от легитимирани по спора страни и са насочени срещу валиден и допустим, но отчасти неподлежащ на касационно обжалване, съдебен акт.

Въззивното решение е постановено по обективно (и субективно) съединени искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК за обявяване за недействителни по отношение на 2 държавата на два договора за покупко-продабжа, с които „ДИКС 2001“ ЕООД (с ново наименование „КиД 60“ ЕООД) е прехвърлило възмездно на Г. Я. И. правото на собственост върху свои недвижими имоти. Цената на всеки от тези искове се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК въз основа на данъчната оценка на правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на договорите за покупко-продажба.

Видно от удостоверение за данъчна оценка с изх. № [ЕГН]/29.06.2018 г., данъчната оценка на поземлен имот с идентификатор ... по КККР в [населено място], с площ от 5770 кв. метра, е 669.90 лева. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, постановено по иска за обявяване за относително недействителен на основание чл. 216, ал.

1, т. 2 ДОПК по отношение на държавата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .../... г., т. II, н. д. № 204/2016 г. на нотариус Х. Р., с който „ДИКС 2001“ ЕООД (с ново наименование „КиД 60“ ЕООД) е продало на Г. Я. И. поземлен имот с идентификатор ... по КККР в [населено място], с площ от 5770 кв. метра, не подлежи на касационно обжалване, а касационните жалби следва да бъдат оставени без разглеждане в тази част.

В останалата част касационните жалби са подадени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предпоставка за основателността на иска по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, уреден в полза на държавата и общините с цел обезпечаване събирането на публични дългове, е съществуването на конкретни публични задължения. Затова е счел, че следва да разгледа надлежно въведеното в процеса от ответника „КиД 60“ ЕООД възражение за изтекла погасителна давност на процесните задължения за лихви.

Установил е, че с влязъл в сила на 24.02.2015 г. Ревизионен акт №[ЕИК]/7.03.2012 г., били установени публични задължения на „ДИКС-2001“ ЕООД (сега „КиД 60“ ЕООД). Въз основа на заключението към съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице М. П. в производството пред районния съд, приел, че вземането за главница по ревизионния акт в размер на ... лв. било погасено чрез плащане към 03.09.2012 г., като публичното задължение на дружеството за лихвите по ревизионния акт възлизало на 48 284. 40 лв., за събирането на които, включително за сумата от общо 49 500. 49 лв., било образувано изпълнително дело №[ЕИК]/2016 година. Въз основа на представеното във въззивното производство разпореждане от 31.03.2022 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП Бургас въззивният съд констатирал, че публичният изпълнител разпоредил прекратяване на изпълнителното дело за част от публичните вземания за лихви по посочения ревизионен акт, описани в първата таблица от разпореждането, които задължения, погасени по давност, са отписани на основание чл. 173 ДОПК, и е отказал да прекрати поради изтекла абсолютна давност изпълнителното производство по отношение на останалите вземания за лихви, включени в таблица 2, позиция 1-4, касаещи периода от 09.03.2012 г. до 3.09.2012 година.

При обсъждане на наведеното от дружеството възражение за изтекла погасителна давност съдебният състав посочил, че давността за вземанията на държавата за лихви за периода 09.03.2012 г. до 03.09.2012 г. (погрешно във въззивното решение е изписана датата 9.03.2012 3 г.) е започнала да тече от годината, следваща годината, в която публичното вземане е следвало да се плати (т.е. за тези вземания, които е следвало да се платят през 2012 г., е счетено, че давността започва да тече от 01.01.2013 г. – годината погрешно е изписана 2003).

По тези съображения е обосновал извод, че давността не е била изтекла към датата на приключването на събирането на доказателствата пред въззивната инстанция, а ищецът установил качеството си на кредитор спрямо дружеството - ответник за вземанията, установени в посочения в исковата молба ревизионен акт.

Въззивният съд е добавил, че ответното дружество се е разпоредило с процесния недвижим имот след установяването на вземанията му с ревизионния акт, влязъл в сила през 2015 година. Допълнил е, че не били представени писмени доказателства в подкрепа на твърденията на свидетеля С. С., че дружеството било придобило този имот вместо изпълнение на дълг на инвеститора към дружеството и след като публичните му вземания били установени с ревизионния акт. За неотносими към спора приел показанията на свидетелите относно липсата на намерение у ответниците за увреждане на публичния изпълнител, а оплакванията им, че не е налице значително несъответствие между даденото от ответното дружество по сделките и полученото от него по тях, счел за неоснователни.

Във връзка с доводите на ответниците въззивният съд е добавил, че преценката за наличие на несъответствие между даденото и полученото в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК не е аналогична на тази по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Позовал се е на съдебна практика, според която съществуването на значително несъответствие между даденото и полученото по чл. 216, ал.

1, т. 2 ДОПК се преценява във всеки отделен случай и според конкретните особености. От заключенията към съдебно-техническите експертизи, изготвени от вещите лица Б. К. и И.

М., установил, че пазарната цена на имота значително, над 2,5 пъти, надвишава даденото от ответницата по сделките– 18 200 лв., при данъчна оценка 8 719 лв., и пазарна стойност към датата на сключване на сделката 32 800 лв. според вещото лице К., а 45 450 лв. според вещото лице М.. При тези мотиви въззивният съд приел иска по чл.216, ал. 1, т. 2 ДОПК за основателен.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически 4 и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.