Решение № 1606 от 08.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1606 гр. Пловдив, 08.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330116116 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от К. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С.“ №** против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 17 от договор за кредит от **** г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № **** от ****г., по силата на който са му представени заемни средства в размер на 1500,00 лева при фиксиран лихвен процент 36,00 % и годишен процент на разходите – 42,58%. Съгласно клаузите на договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител до края на деня, следващ деня на подписването на договора. Уговорено било, че при неизпълнение на условията, визирани в договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 900,00 лв., която той следвало да заплаща разсрочено съобразно уговорения погасителен план. Ищецът твърди, че заемният ресурс е изцяло усвоен, но не дължи плащане на неустойката. Сочи, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна и обезпечителна функция, води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя. Твърди се, че кредиторът реално не е търсел обезпечение, тъй като е поставил неизпълними условия в кратък срок. Изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, според която задължение на кредитора е преди отпускане на кредита да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Излага, че уговорената неустойка противоречи на принципите на 1 добросъвестността, тъй като води до скрито оскъпяване на кредита и представлява добавка към възнаградителната лихва на търговеца. С оглед изложеното, моли за уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че страните са сключили договор за потребителски кредит № **** от **** г., по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 1500 лева, която следвало да бъде върната заедно с договорено възнаграждение, съгласно погасителен план. Посочва, че договорът е сключен от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. В чл. 20 и сл. от договора била предвидена неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, като кредиторът не бил задължен да претендира същата. Поддържа, че клаузата в договора, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е валидна и отговаря на приложимите законови изисквания. Неустойката представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един документ с договора за потребителски кредит. По отношение на нейната действителност не следвало да се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите разпоредби на ЗЗД. Неустойката се дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена, в конкретния случай – непредоставяне на обезпечение по договора. Твърди, че договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл.46, ал.1 от ОУ в размер на 0,9 %, изпълнява предвидените в чл.92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Излага, че неустойката не е загубила присъщите си функции и че има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди, че прекомерността на неустойката не влияе на нейната действителност и ако се приеме за прекомерна, следва нейният размер да се намали, без да бъде обявявана за недействителна цялата клауза. Излага доводи, че включването на неустойката в падежните вноски е в съответствие с изискването на закона. Смята, че не е налице изначална невъзможност да се осигури поръчител в уговорения срок, тъй като ищецът бил запознат с условията на договора преди сключването му и е имал достатъчно време да открие лице, което да отговаря на определените изисквания. Сключването на договора от ищеца, въпреки знанието му, че не може да изпълни задължението си, било израз на недобросъвестно водене на преговори от негова страна. Поддържа, че неустойката се начислявала само докато не бъде предоставено обезпечението, като липсвала разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение. Предвид изложеното, моли предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № **** от **** г. се установява, че на ищцата е предоставена в заем сумата от 1500,00 лева при фиксиран лихвен процент 36,00 % и годишен процент на разходите – 42,58%. Няма спор също, че съгласно клаузите на договора заемът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител до края на деня, следващ деня на подписването му, като при неизпълнение на това задължение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 900,00 лв., която той следва да заплаща разсрочено съобразно уговорения погасителен план.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от **** г.,с погасителен план към него, Стандартен европейски формуляр, Общи условия и Заповед на БНБ относно вписване на ответното дружество в регистъра на кредитните институции.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата предоставената в заем, както и наличието на клауза предвиждаща неустойка в размер на 900 лева при непредоставяне на 2 обезпечението, предвидено в договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до 3 дни от сключването на процесния договор да предостави на кредитора като обезпечение физическо лице поръчител, което да отговарят определени условия или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума /в случая 1500 лева/ за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението, като потребителят следва да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.

По гореизложените съображения предявеният установителен иск ще се уважи, като се прогласи нищожността на процесната клауза предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на направените от ищеца разноски, които се констатираха от съда в размер на 50 лева заплатена за производството държавна такса.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско 3 възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от НМРАВ възлиза на 480 лева с ДДС.

По отношение на направеното от ответника възражение и искане за събиране на писмени доказателства относно материалното положение на ищеца и неприсъждане на възнаграждение на процесуалния му представител, тъй като ищецът не бил материално затруднено лице, следва да се посочи, че същите биха били относими единствено при преценката на съда за освобождаване на ищец от държавна такса по смисъла на чл. 83 ал. 2 от ГПК. При осъществяване на безплатна правна помощ според чл. 38 от ЗА такова изискване за събиране на информация от съда за икономическото положение на клиента на адвоката не съществува, поради което исканията се явяват неоснователни.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните К. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С.“ № ** и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, че клаузата от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № **** от **** г. предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожна, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от **** С. Н. Т. да заплати на К. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С.“ № ** сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.