Решение № 999 от 04.05.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 999 гр. София, 03.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Райна Мартинова

Членове:

Нели С. Маринова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20211100509067 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20053156/25.02.2021 г. по гр. д. № 72099/2019 г. по описа на СРС, 174 състав е признато за установено по иск с правно основание чл.

422 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 9 от Закона за потребителския кредит, връзка с чл. 99 от Закона за задълженията и договорите и чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 92 от Закона за задълженията и договорите, предявен от „Агенция за събиране на вземания“ АД против М. Д. М., че М. Д. М. дължи да заплати сумата от 1061 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2662466/17.20.2016 г., ведно със законната лихва от 28.06.2018 г. до изплащане на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 42619/2018 г. по описа на СРС, като искът е отхвърлен относно искането да бъде признато за установено, че длъжникът дължи сумата над 1061 лева до предявения размер от 1301,44 лева, представляваща главница по Договор за паричен заемот 27.10.2016 г., ведно със законната лихва от 28.06.2018 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 109,75 лева за периода 29.11.2016 г.

1 до 16.05.2017 г., такса разходи в размер на 18 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 626,16 лева за периода от 13.12.2016 г. – 16.05.2017 г., обезщетение за забава в размер на 172,42 лева за периода от 30.11.2016 г. – 27.06.2018 г.

Срещу решението в частта, с която е уважен предявения иск е постъпила въззивна жалба вх. № 25054603/25.03.2021 г., подадена от М. Д.

М., в която са изложени съображения за недопустимост на постановеното решение в обжалваната част. Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен, тъй като са недействителни клаузите за договорна лихва. Независимо от това и неправилно, при постановяване на решението си съдът е приел, че следвало да приложи разпоредбата на чл. 23 от Закона за потребителския кредит и ответникът да бъде осъден да плати чистата стойност на кредита. Поддържа, че с присъждане на главницата по договора за кредит, първоинстанционният съд е подменил основанието, на което е предявен иска, като се е произнесъл за присъждането й на извъндоговорно основание. Посочва, че така е нарушил принципа на диспозитивното начало и се е произнесъл по нещо различно от поисканото.

Моли постановеното решение да бъде обезсилено като недопустимо в частта, с която е признато за установено, че М.М. дължи сумата от 1061 лева, представляващи главница по Договор за паричен заем № 2662466 от 17.10.2016 г., ведно със законната лихва от 28.06.2018 г. до изплащане на вземането. При условията на евентуалност моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният иск да бъде отхвърлен. Моли да бъдат присъдени всички направени в заповедното, исковото и въззивното производство разноски, представляващи адвокатски възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вх. № 25077213/05.05.2021 г., с който заявява, че я оспорва. Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл на различно от предявеното основание, тъй като е присъдена претендираната главница по договора за кредит. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева за осъществено процесуално представителство пред въззивната 2 инстанция. Прави възражение за прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:

Производството по гр.д. № 72099/2019 г. по описа на СРС, 174 състав е образувано по искова молба, подадена от „Агенция да събиране на вземания“ ЕАД против М. Д. М., с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите, и чл. 86 и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че на на 17.10.2016 г. между „И.А.М.“ АД (заемодател) и М.

Д. М. (заемател) бил сключен Договор за паричен заем № 2662466, по силата на който на заемателя била предоставена сума от 1500 лева, представляваща чистата стойност на кредита.Твърди, че била уговорена възнаградителна лихва в размер на 166,65 лева. Страните се уговорили кредитът да бъде върнат в срок до 16.05.2017 г. на 15 равни двуседмични погасителни вноски в размер на 111,11 лева всяка, като падежът на първата монска бил 01.11.2016 г., а падежът на последната - 16.05.2017 г. Уговорено било също така, че при забава на заемателя да внесе погасителна вноска повече от 30 календарни дни, дължи заплащането на такса разходи в размер на 9 лева, която се начислявала за всеки следващ 30-дневен период, но не можело да бъде повече от 45 лева.

Освен това, била дължима и неустойка за това, че в 3-дневен срок от подписване на договора, не е представил надлежно обезпечение, в размер на 782,70 лева, която страните са постигнали съгласие да бъде разсрочена на равни вноски по 52,18 лева, като непогасена останала сумата от 163,29 лева.

Начислена била и лихва за забава за периода от 30.11.2016 г. до подаване на заявлението в съда. Твърди, че на 01.10.2017 г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен между „И.А.М.“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на който процесното вземане било прехвърлено.

Длъжникът бил уведомен за прехвърлянето. Моли да бъде признато за установено, че М. Д. М. дължи на ищеца сумата от 1301,44 лева – главница, 109,75 лева – договорна лихва за периода от 29.11.2016-16.05.2017 г., такса 3 разходи в размер на 18 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение – 626,16 лева за периода от 13.12.2016 г. до 16.05.2017 г., обезщетение за забава в размер на 172,42 лева за периода от 30.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника М. Д. М., с който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че не е била уведомена за извършената в полза на ищеца цесия.Оспорва твърдението, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, въз основа на което да се претендира исковата сума. Поддържа, че процесният договор е нищожен в частта, в която са уредени лихвите, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9, т. 10, от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, като се поддържа, че договорът за потребителски кредит е недействителен на това основание. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира на правените разноски.

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 42619/2018 г. по описа на СРС, 174 състав. По заявление от 28.06.2018 г., подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.05.2019 г., с която е разпоредено на М. Д. М. да заплати на заявителя сумата от 1301,44 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 2662466/17.10.2016 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Мария Димитрова М., ведно със законната лихва от 28.06.2018 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 109,75 лева за периода от 29.11.2016 г. до 16.02-17 г., такса „разходи“ в размер на 18 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 626,16 лева за периода от 13.12.2016-16.05.2017 г., обезщетение за забава в размер на 172,42 лева за периода от 30.11.2016 г. до 27.06.2018 г. и 94,56 лева – разноски в заповедното производство. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.

В първоинстанционното производство доказателства, от които се установява следното: са събрани писмени

На 17.10.2016 г. между „И.А.М.“ АД и М. Д. М. е сключен Договор за 4 паричен заем № 2662466/17.10.2016 г., по силата на който на заемателят е предоставен кредит в размер на 1500 лева, който е следвало да бъде възстановен ведно с договорна лихва, на 30 равни вноски в размер на 111,11 лева. Посочено е, че годишният лихвен процент е в размер на 35 %.

Годишният процент на разходите е 41,28 %.

На 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания № 35-00-20, по силата на който цедентът прехвърля на цесионера срещу заплащане от страна на цесионера на цена от вземанията си срещу длъжниците, посочени в Приложение № 1. В Приложение № 1/10.10.2017, под № 255, е посочено задължение на М. Д. М. за сумата от 2449,35 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

С въззивната жалба въззивникът е въвел доводи за недопустимост на обжалваното решение като поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Направеното възражение за недопустимост на първоинстанционното решение е неоснователно.

Съдът е сезиран с иск по чл. 422 от ГПК за установяване на съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК, срещу която длъжникът е възразил. Ищецът основава претенцията си на твърдения за неизпълнение на договорно задължение, произтичащо от договор за потребителски кредит. С обжалваното решение съдът е разгледал предявения иск като е признал за установено, че длъжникът дължи заплащане на сумата от 1061 лева – представляваща главница по договора, като е изложил мотиви за основателността на исковата претенция в тази част. Следователно и доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск и не е излязъл извън предмета на предявения иск, то и постановеното решение допустимо. Спорният въпрос дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 23 от Закона за потребителския кредит, в 5 конкретния случай, следва да бъде разгледан при обсъждане на правилността на решението, но не и по отношение на неговата допустимост.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр. д. № 42619/2018 г. по описа на СРС, 174 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на претендираното вземане.