Решение № 566 от 10.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 566 гр. Пловдив, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330104271 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от К. Р. В., ЕГН: ********** против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 18, ал.1 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № ***** г. предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 3653,28 лева поради противоречието й със закона.

Предявена е насрещна искова молба от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290 срещу К. Р. В., ЕГН: **********, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 1900 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № ***** г., ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда 05.05.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че между страните е сключен процесния договор за потребителски кредит с № ***** г., по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1900 лева, при ГЛП 50 % и ГПР 62,89 %. Твърди, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора същият следвалото да бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения, а съгласно чл. 18, ал. 1 от същия в случай на непредставяне на обезпечение ищцата дължала неустойка в размер 3653,28 1 лева, която се заплащала с месечните вноски по кредита.

Ищцата признава, че е усвоила изцяло кредитна сума, но не дължи заплащане на сумата по клаузата за неустойка предвид обстоятелството, че неустоечната клауза не е включена в размера на ГПР по кредита.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба на ответника, с който се оспорва предявения иск като се твърди, че уговорената клауза е в съответствие с изискванията на ЗПК.

Признава, че клаузата за неустойка не е включена в размера на ГПР по заема.

Ищецът по насрещния иск твърди, че по договора за кредит не са постъпили плащания и цялата главница от 1900 лева е дължима, дори и договорът да бъде обявен за недействителен.

В законоустановения срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната искова молба на ответника, в която се признава, че дължи сумата за главница.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за потребителски кредит с № ***** г. е видно, че между ищеца К. В., в качеството й на заемател, и ответника „Кредирект“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1900 лева, която ищецът се задължил да върне на 18 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 50 % и годишен процент на разходите от 62, 89%. В чл. 6. 1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от два дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 6. 1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3653, 28 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното 2 предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 6.1 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 89 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Видно от представения договор, при главница в размер на 1900 лева, дължимата неустойка за непредставено обезпечение възлиза на 3653, 28 лева.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение 3 спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че като обща сума за заплащане от потребителя по договора е посочена 2862, 72 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 18 от Договора „неустойка” в размер от 3653, 28 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По насрещния иск:

Съдът е сезиран и с насрещна искова молба от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290 срещу К. Р. В., ЕГН: **********, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 1900 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № ***** г., ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда 05.05.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай, съдът прие договора за потребителски кредит за недействителен, поради което ответникът по насрещния иск дължи връщане единствено на главницата. С отговора на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК, ответникът признава дължимостта на главницата. При това положение, предявеният насрещен осъдителен иск е основателен и ще се уважи.

При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.

На ищцата К. В. ще се присъди сумата от 25, 56 евро – разноски за заплатена държавна такса по първоначалния иск.

На ищеца по насрещния иск ще се присъдят разноски в размер на 323, 14 евро, от които 77, 72 евро – ДТ и 245, 42 евро – адвокатско възнаграждение.

В полза на адв. С. Н. от АК – Пловдив следва да се присъди възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство по 4 първоначалните искове по делото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдВ в размер на 204, 52 евро, определено от съда съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото, нявяването на адвоката в открито съдебно заседание и знчителния брой дела с идентичен предмет в РС – Пловдив.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. Р. В., ЕГН:

********** и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № ***** г. предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 3653,28 лева Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНА, поради противоречието й със закона.

ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290 да заплати на К. Р. В., ЕГН: ********** сумата от 25, 56 евро – разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290 да заплати на на адв. С.

К. Н. от ** с БУЛСТАТ: ********** сумата от 204, 52 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца К. Р. В., ЕГН: ********** в настоящото производство.