Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5281 от 11.07.2019, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 17000/2018
Вид
Решение № 5281
Подписан
11.07.2019
В сила
19.08.2019
Състав
ЗЛАТКА НИКОЛОВА ЧОЛЕВА, ЕЛЕНА ТОДОРОВА ИВАНОВА, АНДРЕЙ КРАСИМИРОВ ГЕОРГИЕВ

Цитирани разпоредби

Р Е

Ш Е Н

И Е

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

№……….….гр.София, 11.07.2019 г.

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Мл.съдия Андрей Георгиев при участието на секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 17000 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение на СРС, 75 състав под № 501606 от 04.10.2018г. са отхвърлени предявените от С.А.С. срещу „Б.3.“ ЕООД обективно съединени искове, както следва: 1/ с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „управител на магазин“ по заповед № 265/ 10.09.2016г. на управителя на „Б.3.“ ЕООД; 2/ с правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ – за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди уволнението – „управител на магазин“ в „Б.3.“ ЕООД и 3/ с правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 от КТ – за заплащане на сумата от 5 400,00лв. като обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на уволнението за периода 27.09.2016г.- 26.03.2017г. , както и 4/ искът с правно основание чл.128,т.2 от КТ за сумата от 1 230,00лв. , претендирана като неиздължено трудово възнаграждение за периода 01.08.2016г. – 11.09.2016г. С решението „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата от сумата от 82,14 лева, на основание чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, като обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 12.09.2012г.- 26.09.2016г., ведно със законната лихва от 28.09.2016г.- до окончателното изплащане. С решението „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата от 3,53лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, а от своя страна С.А.С. е осъдена да заплати на „Б.3.“ ЕООД – сумата от 494,12лв.- разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК. С решението „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от 450,00лв. като дължима държавна такса, на основание чл.78,ал.6 от ГПК.

Решението се обжалва от двете страни по делото.

Въззивницата – ищца С.А.С. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от нея искове по чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от КТ. Поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението в атакуваната част. Твърди, че правилно от фактическа страна съдът е приел за доказан фактът, че от нейна страна е отправено предизвестие за прекратяване на трудовия договор със срок на предизвестието от 3 месеца. Правилно е установено, че на 27.09.2016г. от нея е получена покана от 14.09.2016г. за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор, от която датата трудовото правоотношение следва да се счита прекратено. Счита, обаче , за незаконосъобразен извода на първата инстанция, с който е прието, че прекратяването на трудовото правоотношение е извършено законосъобразно. Поддържа, че след като заявената от нея воля за прекратяване на трудовия договор е едностранно от нейна страна с предизвестие, то незаконосъобразно със спорната заповед договорът е прекратен по взаимно съгласие. Намира за неправилен и извода на СРС, с който е прието, че заповедта за прекратяване на трудовия договор има само декларативен характер. Счита, че след като трудовият договор е прекратен на незаявеното от работника основание по чл.326,ал.1 от КТ, то уволнението е незаконосъобразно. С изложените доводи въззивницата-ищца мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната от нея част и вместо него- постановяването на друго, с което предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ да бъде уважен както и обусловените от него претенции по чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.

Въззивникът – ответник , „Б.3.“ ЕООД обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу него иск с правно основание чл.128,т.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО за разликата над дължимата според него сума от 45,15лв. до пълния уважен размер от 82,14лв. Възразява, че съгласно нормата на чл.40,ал.5 от КСО дължи на ищцата обезщетение за временната нетрудоспособност поради заболяване за първите три дни временна нетрудоспособност в размер на 70 на сто от среднодневното брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната нетрудоспособност, но не по-малко от 70 на сто от среднодневното уговорено възнаграждение. Твърди, че в конкретния случай съгласно представения по делото фиш за работната заплата на ищцата за месец септември 2016г., среднодневното трудово възнаграждение на същата за месеца, в който е настъпила временната нетрудоспособност е 21,50лв., а 70% от това възнаграждение се равняват на 15,05лв. Поради това, въззивникът –ответник поддържа, че за трите дни временна нетрудоспособност, за които тъй дължи обезщетение, последното възлиза на сумата от 45,15лв. / = 3 х 15,05лв./. Счита, че неправилно от първоинстанционният съд е осъден да заплати държавна такса от 450,00лв., тъй като дължи такава само по уважените искове и то съразмерно на уважената част. Заявява искане за присъждане на разноските , направени във въззивното производство.

По въззивната жалба на ищцата е постъпил писмен отговор от насрещната страна-ответник „Б.3.“ ЕООД в срока по чл.263,ал.1 от ГПК, с който тя е оспорена като неоснователна и е заявено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, атакувана от ищцата.

По жалбата на ответника не е депозиран писмен отговор от ищцата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Ищцата не заявява становище по тази жалба и в съдебно заседание.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената от съда проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че първоинстанционното решение в обжалваните от страните части е валидно и допустимо. Поради това съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, чл.344,ал.1,т.2 от КТ ; чл.344,ал.1,т.3 от КТ; чл.128,т.2 от КТ и чл.128,т.2 от КТ, както и чл.128,т.2, вр. с чл.40, ал.5 от КСО.

Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.128,т.2 от КТ за сумата от 1 230,00лв., претендирана като неиздължено трудово възнаграждение за периода 01.08.2016г.- 11.09.2016г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.128,т.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО – за разликата над сумата от 82,14лв.- до пълния предявен размер от 350,00лв., /при допусната очевидна фактическа грешка по отношение на втората претенция, каквато представлява разминаването между волята на съда, отразена в мотивите – за отхвърляне на иска за посочената разлика и липсата на произнасяне с отхвърлителен диспозитив, която грешка отстранима по реда на чл.247 от ГПК до момента на изпълнение на решението,/ е влязло в сила, като необжалвано.

По жалбата на ищцата срещу решението в частта на отхвърлените искове по чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от КТ.

Съдът намира жалбата за неоснователна.

Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е мотивирана неоснователността на предявените искове, изведени при правилно установена фактическа обстановка, съгласно събраните доказателства, ето защо и на основание чл.272 от ГПК – препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с жалбата на ищцата, настоящият съдебен състав приема следното:

Между страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало от трудовия договор под № 56 / 30.11.2012г., в рамките на което ищцата първоначално е заемала длъжността „продавач-консулнант“, а впоследствие- на основание подписаното допълнително споразумение към трудовия договор под № 2/ 11.04.2013г. - длъжността „заместник – управител“ и съгласно последно подписаното допълнително споразумение под № 157 от 01.01.2016г.- длъжността „управител на магазин на самообслужване“.

С молба , подадена от ищцата от 18.07.2016г. , входирана при ответника с № 41 на дата 19.07.2016г., от ищцата е заявено искане да бъде освободена от заеманата от нея длъжност с 3 месечно предизвестие, което ще бъде отработено. Така отправеното от ищцата изявление за прекратяване на трудовото правоотношение едностранно по реда на чл.326,ал.1 от КТ с 3 месечно предизвестие е прието от ответника на 19.07.2016г. , видно от резолюцията му, поставена върху молбата на ищцата на посочената дата, като изрично в резолюцията за приемане е посочено, че предизвестието е прието като подадено именно по реда на чл.326,ал.1 от КТ. С резолюцията на работодателя е заявена воля да не бъде спазено отправеното от ищцата предизвестие, в случай, че бъде намерен служител за заеманата от нея длъжност преди изтичане срока на предизвестието. Прекратяването на трудовото правоотношение, на основанието по чл.326,ал.1 от КТ настъпва по силата на закона, считано от изтичане на предизвестието- чл.335,ал.2,т.1 от КТ, без да е необходимо някакво насрещно изявление на ответника-работодател, а издадената заповед за прекратяване на трудовият договор има само декларативен, както законосъобразно и правилно е приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение в съответствие с нормата на чл.335,ал.2 от КТ. Правно значение за основанието за прекратяването на трудовият договор има само това посочено в предизвестието, а не това– записано в заповедта за прекратяване на трудовия договор, като при противоречие на основанията по предизвестието и това- посочено в заповедта е ирелевантно и не обуславя незаконосъобразност на уволнението. Ето защо, посоченото в спорната заповед за уволнение правно основание по чл.325,ал.1,т.1 от КТ е ирелевантно, доколкото тази заповед има само декларативен характер, а не конститутивен. При настоящия казус в отправеното от ищцата предизвестие изрично е заявена волята й за прекратяване на трудовия договор едностранно от нейна страна с 3 месечно предизвестие- т.е.- на основанието по чл.326,ал.1 от КТ.

Именно на основанието по чл.326,ал.1 от КТ е възприето прекратяването на трудовия договор от ответника, съгласно изявлението му , материализирано в резолюцията от 19.07.2016г., в която е посочено именно действителното правно основание за прекратяването на трудовия договор. Законосъобразно с обжалваното решение е прието, че спорната заповед има декларативен характер и няма конститутивно действие. При прекратяването на трудовото правоотношение едностранно от някоя от страните с предизвестие, прекратяването настъпва по силата на закона от момента на изтичане на предизвестието, съгласно чл.335,ал.2,т.1. Дори в хипотезата на неспазено от някоя от страните предизвестие, този факт има за правна последица само възникване на право за насрещната страна да получи обезщетение за неспазения срок на предизвестие , на основание чл.220 от КТ. В този смисъл е и константната съдебна практика-постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 62/ 01.04.20104г., Определение № 1199/ 13.11.2012г. по гр.дело № 460/ 2012г. на ІV ГО на ВКС и Определение № 830/ 21.07.2015г. по гр.дело № 1907/2015г. на ІІІ ГО на ВКС. При настоящия казус от страна на ответника не е спазено предизвестието, отправено от ищцата с издаването на спорната заповед на 10.09.2016г.- преди изтичането на 3 месечния срок на отправеното от ищцата предизвестие, но това не се отразява на законосъобразността на уволнението, а е породило само правото на ищцата по чл.220,ал.2 от КТ. Законосъобразно с обжалваното решение е прието, предвид неспазения от ответника срок на предизвестието на ищцата, че прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на датата 28.09.2016г., когато до ищцата е достигнало изявлението на ответника за прекратяване на трудовия договор в по-ранен момент , поради неспазване на предизвестието, с връчването на ищцата на заповедта от 10.09.2016г. под № 265.