Определение № 112 от 31.01.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 112 гр. Монтана, 31.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Таня Живкова

Албена Миронова като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно частно гражданско дело № 20251600500034 по описа за 2025 година

ГПК за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 248, ал. 3 от Образувано е по частна жалба от ищеца в първоинстанционното производство П. М-*ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. *, бул. *№ *, чрез адв. Н. С., САК, против Определение № 1423/20.11.2024 год. по гр.д. № 1787/2024 г по описа на Районен съд Лом.

В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания акт. Твърди се, че с молбата, с която е направен отказ от предявения иск е поискал и намаляване размера на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, като съобрази, че: 1./ положеният от адвоката труд е само за изготвянето на отговор на исковата молба; 2./ решението от 25.01.2024 год. по д. С-438/2022 год. на СЕС, което според него изключва задължителното прилагане на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиден в чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата; 3./ обемът и сложността на оказаната правна помощ срещу предявени „очевидно поради недоразумение“ искове и 4./ отказът от иска.

Моли се съда да измени обжалваното определение, като намали размера на присъденото адвокатско възнаграждение по своя преценка и с оглед фактическата и правна сложност на спора.

В срока по чл. 276 от ГПК от насрещната страна не е изразено становище.

Окръжен съд Монтана, като взе предвид оплакванията в частната жалба 1 и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна (ищеца по делото), в законовоустановения срок по чл. 275 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

По същество на жалбата съдът намира следното:

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Производството по делото пред районния съд е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 11 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от П.М-*ЕАД, гр. *срещу К. Б. от гр. *, обл. *, за осъждане на ответника да му запрати сумата от 24000 лв. – главница, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижим имот – ПИ *– складова база със ЗП 764 кв.м., находяща се в с. *, обл. *за периода 02.09.2022 – 01.08.2024 год. и 3295,05 лв. – мораторна лихва върху главницата.

По делото са разменени книжа, като в срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника К. Б., ЕГН **********, от гр. *, обл. *, чрез пълномощника адв. Р. Б., МАК. С отговора исковете са оспорени, въведени са възражения и са представени писмени доказателства.

Претендирани са разноски.

Седмица след постъпването на писмения отговор, с молба от 28.08.2024 год. ищецът е поискал прекратяване на производството по делото поради отказ на осн. чл. 233 ГПК от предявените искове, поискал е допуснатото обезпечение на исковете (запор на банковите сметки на ответника) да бъде отменено и да му бъде върната внесената гаранция. Въвел е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение разноските на ответника за процесуално представителство и защита.

Молбата е връчена на ответника, като първоинстанционният съд е предоставил 7-дневен срок за становище и в постъпилото такова е поискано присъждане на разноските на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, като е възразено на искането за тяхната прекомерност. Възразено е и срещу искането на ищеца за връщане на внесената на осн. чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК гаранция в размер на 5000 лв.

С Определение № 1210/03.10.2024 год. районният съд е прекратил производството по делото на основание чл. 233 от ГПК.

Това определение е съобщено на ответника К. Б. от гр. *, обл. *на 07.10.2024 год. и на 08.10.2024 год. той е подал молба за допълване на прекратителното определение с искане да му бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. В молбата е обективиран списък по чл. 80 ГПК, а с отговора е представен договор за правна защита и съдействие от 20.08.2024 год., от съдържанието на който е видно, че в полза на адвокат Р. Б., МАК е договорено и изплатено в брой възнаграждение в размер на 3200 лв.

Препис от молбата по чл. 248 от ГПК е връчен на ищцовото дружество и в предоставения му 10-дневен срок същото не е изразило становище.

С Определение № 1423/20.11.2024 год., постановено по гр.д. № 2

1787/2024 год. по описа на РС Лом, което е предмет на настоящия инстанционен контрол, районният съд е допълнил своето Определение № 1210/03.10.2024 год. като е осъдил П. М-*ЕАД, гр. *да заплати на К. Б. от гр.

*, обл. *, на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата от 3200 лв. разноски по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право да иска да му бъдат присъдени направените от него съдебни разноски в съответната инстанция във всички случаи на прекратяване на делото.

Съгласно чл. 81 от ГПК по присъждането на разноски съдът се произнася във всеки акт, с който приключва разглеждането на делото в съответната инстанция. Тази разпоредба конкретизира правото на разноски за ответника при прекратяване на делото. В нея не е поставен срок за предявяване на искането за присъждане на разноски в течение на производството, както и такъв не е регламентиран по чл. 78, ал. 4 от ГПК. В случая разноски са поискани още с отговора на исковата молба.

От обсъдените по-горе доказателства се установява, че ответникът К.

Б. от гр. *, обл. *е получил препис от исковата молба и доколкото договорът за правна защита и съдействие е сключен на 20.08.2024 год., когато е депозиран и отговорът (след подаване на исковата молба, която е подадена на 01.08.2024 год.) и преди постъпването на изявлението на ищеца за отказ от предявения иск (постъпило на 28.08.2024 год.), настоящият съд счита, че ответникът е направил разноските именно по повод подадената срещу него искова молба и съобразно цената на предявените искове.

Същите са и действително сторени и възлизат в размер на 3200 лв.

(заплатен на 20.08.2023 год. в брой адвокатски хонорар).

С оглед характера на предявената искова защита, уговореното и заплатено от ответника К. Б. от гр. *, обл. *адвокатско възнаграждение е в законово установеният минимум съгласно приложимата норма на чл. 7, ал. 2, т. 3 и т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (наричана по-долу наредбата), тъй като съдът е бил сезиран с два обективно и субективно съединени иска по чл. 59, ал. 11 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да му запрати сумата от 24000 лв.

– главница, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижим имот – ПИ *– складова база със ЗП 764 кв.м., находяща се в с. *, обл. *за периода 02.09.2022 – 01.08.2024 год. и 3295,05 лв. – мораторна лихва върху главницата.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 и т. 2 от Наредбата, в редакция ДВ бр. 88/2022 год., за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен материален интерес, минималният размер на адвокатското възнаграждение е: 3. при интерес от 10 000 до 25 000 лв. - 1300 лв. плюс 9 % за горницата над 10 000 лв. и 2. при интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв.

В действащата нормативна уредба съществува правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 год., според което минимално възнаграждение следва да се определя поотделно за всеки от исковете (за всеки иск по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата – според оценяемия интерес по съответното дело). При 3 буквалното прилагане на тези текстове, съдът е задължен да се съобрази при възражение за фактическа и правна сложност с минималните размери на адвокатското възнаграждение за всеки един от исковете по отделно (същите въпроси се поставят и при определяне на възнаграждение за особен представител по правилата на чл. 47, ал. 6 ГПК).

Предвид цената на предявените искове, в случая минималният размер на възнаграждението за процесуално представителство и защита по първия от тях, съобразно наредбата е 2560 лв., а по втория 629,51 лв., или общо 3189,51 лв. Заплатеното от ответника възнаграждение за защита по двата иска – 3200 лв. е в размер, близък до минималния.

Не може да намери приложение разпоредбата на чл. 9 от Наредбата и възнаграждението да се определи само за представения писмен отговор, защото когато ответникът е ангажирал адвокатска защита, той е уговорил и процесуално представителство, което не се е осъществило не по негова вина, а поради отказ от исковете.

Ирелевантно е и посоченото от жалбоподателя Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици . Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 4

ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

От мотивите на горното решение на СЕС не се обосновава извод, че страната следва да понесе в своя тежест разноски, реално сторени от нея поради въвличането й в съдебно производство по искове, предявени от ищеца „очевидно поради недоразумение“.

С оглед гореизложеното, наведените от жалбоподателя пред районния съд и поддържани пред настоящата инстанция доводи, обосноваващи възражението му за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника по делото са неоснователни, което обуславя неоснователност и на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Обжалваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви ОС Монтана

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1423/20.11.2024 год. по гр.д. № 1787/2024 г по описа на Районен съд Лом, с което РС Лом допълва, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, свое Определение № 1210/03.10.2024 год. по същото дело в частта относно разноските.