Определение № 544 от 12.07.2024, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 544 гр. София, 12.07.2024 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Георгиев

Членове:

Росина Н. Дончева

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно частно гражданско дело № 20241800500506 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 2076/07.06.2024 г., депозирана от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № ****, представлявано от управителя Д. М. М. против решение № 83 от 04.06.2024 г., в частта с която е оставено без уважение искането на адв. Д. М.

М., пълномощник на ищеца К.К.К., направено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Жалбоподателят поддържа, че определеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 276.00 лева с ДДС се явява несправедливо и необосновано, като не е съобразено с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер. Моли съдът да отмени така постановеното решение в обжалваната част, като му присъди възнаграждение в размер на 480.00 лева с ДДС, вместо присъдените 276.00 лева с ДДС.

Препис от така подадената частна жалба е изпратен на насрещната страна – „С.К.“ ООД, която в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подала писмен отговор, в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба.

Поддържа се, че на адв. Д. М. не следва да бъдат присъждани разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, тъй ответника не е станал повод за завеждане на делото, както и защото поведението на адв. М. представлява злоупотреба с права по см. на чл. 3 ГПК. Сочи, че са налице още три производства наред с настоящото, образувани по идентични искови молби, подадени от един и същи ищец, чрез един и същи процесуален представител и срещу един и същи ответник, като единствената цел на така подадените поотделно искови молби е да се възложи в тежест на ответника заплащането 1 на разноски в прекомерен размер. Моли съдът да остави без уважение така депозираната частна жалба.

Софийският окръжен съд, като провери обжалваното определение във връзка със събраните доказателства и съгласно законовите разпоредби, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Производството по гр.д. № 108/2023 г. по описа на Районен съд – Своге е образувано по искова молба на К.К.К., чрез пълномощника му адв. Д. М. М., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „С.К.“ ООД за сумата от 197.87 лева /след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК в проведеното пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 28.03.2024 г./, представляваща платена от ищеца без основание неустойка по чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 509769.

В първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие, с който е договорено на ищеца да бъде оказана безплатно адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, изразяваща се в правна защита и съдействие за изготвяне и депозиране на искова молба, във връзка със сключени договори за кредит и връщане на платеното при начална липса на основание по нищожни неустоечни клаузи. Във връзка с оказаната безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото и изготвяне и депозиране на искова молба, пълномощника на ищеца – адв. Д. М.

М. е направил искане за присъждане на възнаграждение, съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК, в размер на 480.00 лева с ДДС.

По делото е постановено решение № 60 от 26.04.2024 г. при признание на иска на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, като ответника „С.К.“ ООД е осъден за заплати на К.К.К. сумата от 196.87 лева, представляваща платена от него без основание неустойка по чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 509769. Със същото решение ответника „С.К.“ ООД е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № ****, представлявано от управителя Д. М. М., сумата от 276.00 лева с ДДС за оказана безплатно адвокатска помощ по гр.д.

№ 108/2023 г. по описа на Районен съд – Своге /поправено в тази част по реда на чл. 247 ГПК с решение № 83/04.06.2024 г./. В решението си съдът се е позовал на задължителна практика на СЕС, обективирана в Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 на СЕС, като е присъдил адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум.

С молба от 15.05.2024 г. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, депозирана от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № 2

****, представлявано от управителя Д. М. М., е сторено искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

С обжалваното в настоящото производство решение № 83/04.06.2024 г., в която част има характер на определение, постановено по реда на чл. 248, ал.

1, изр.1 ГПК районния съд е оставил без уважение подадената молба за изменение на решението в частта за разноските, като е приел, че при определяне на хонорара договорен по реда на чл. 38 ЗА, следва да се държи сметка още и за фактическата и правна сложност на делото, за извършената от адвоката дейност по конкретното дело, материалния интерес, както и други критерии. Съобразявайки така посочените критерии, както и задължителната практика на СЕС, първоинстанционния съд е достигнал до извод, че присъждането на хонорар в размер по-висок от 276.00 лева с ДДС би се достигнало до икономически необоснован и несправедлив резултат. Съдът е направил съпоставка на безплатната адвокатска помощ по реда на чл. 38 ЗА и правната помощ осъществявана по реда на ЗПП, като е счел, че в случая адвокатското възнаграждение следва да бъде определено от съда в границите за съответния вид дейност, предвидени в Наредбата за заплащането на правната помощ.

В настоящият случай производството пред първоинстанционния съд е приключило с решение постановено при признание на иска по реда на чл. 237 ГПК. Независимо от постановеното решение при признание на иска първоинстанционния съд е достигнал до извод, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът ще следва да понесе направените от насрещната страна разноски, тъй като последния е станал повод за завеждане на делото, като е приел плащане по нищожна клауза, което обстоятелство не се оспорва, а напротив се признава от ответната страна.

Изложеното от първоинстанционния съд напълно се споделя от настоящия съдебен състав, като възраженията на ответника в депозирания отговора на подадената частна жалба в този смисъл са неоснователни. Спорен пред настоящата инстанция е въпроса как следва да се определи размера на адвокатското възнаграждение и задължен ли е съдът да се съобрази с предвидения в Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, предвид препращането на чл. 38, ал. 2 ЗА към нея. В чл.

38, ал. 2 ЗА е предвидено, че в случаите по чл. 38, ал. 1 ЗА ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В чл. 38, ал. 2 ЗА е предвидено още, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата п о чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. С определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. е направена преценка за съответствието на така посочената норма на чл. 38, ал.

2 ЗА посочена по-горе и предвиждаща задължение на съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, правото на ЕС и по специално Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 3

438/22 на СЕС. В цитираното определение е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по- висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за заплащане на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Предвид посоченото и с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС в цитираното Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22), определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, към които препраща чл. 38, ал. 2 от ЗА, не са задължителни и не обвързват съда при извършване на преценката му за размера на дължимия адвокатски хонорар.

Настоящият въззивен състав намира, че определеният в конкретния случай адвокатски хонорар в размер на 276.00 лева с ДДС се явява справедливо възнаграждение, предвид липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на делото. Касае се за защита по един иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати платена от ищеца без основание неустойка по чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 509769, като делото е разгледано и решено в едно единствено съдебно заседание, в което адв. М. не се е явил, като нещо повече постановено е решение по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК при признание на иска. Като критерий за преценката си настоящият състав отчита и извършените от адв. М. процесуални действия, които по конкретното дело представляват депозиране на искова молба и на молба с правно основание чл.

4

214 ГПК за изменение на предявения иск по размер, поради предявяването му като частичен. При липса на правна сложност на спора, относим критерий е и цената на иска, който в случая е 196.87 лева.

С оглед изложените критерии и при съобразяване на задължителните разяснения, дадени в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира за правилна преценката на първоинстанционния съд при определяне на дължимия се хонорар за предоставената от адв. М. безплатно адвокатска помощ.

Настоящият състав приема, че решение, в обжалваната част е правилно и законосъобразно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Воден от горните мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 83 от 04.06.2024г. по гр.д. № 108/2023 г. п о описа на Районен съд – Своге, в частта в която е оставено без уважение искането на адв. Д. М. М., пълномощник на ищеца К.К.К., направено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.