Решение № 2913 от 29.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2913 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100505427 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 3726 от 05.03.2025 г., постановено по гр.дело № 39999/2024 г. на СРС, Г.О., 141 състав, е осъден Й. Й. М., ЕГН: ********, с адрес: гр.Враца, ж.к.“********, да заплати на ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“********, на основание чл.500, ал.2 КЗ, сумата от 886,30 лева, представляваща изплатеното от ЗД “БУЛ ИНС”АД застрахователно обезщетение по щета № 1710012339, с включени ликвидационни разноски в размер на 15 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждането на исковата молба - 29.09.2022 г., до пълното изплащане на дължимите суми, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1420 лева разноски по делото.

Срещу решението на СРС, 141 с-в е постъпила въззивна жалба от Й. Й. М., подадена чрез назначения му особен представител по делото адв.Л. В. с искане същото да бъде отменено, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск, като неоснователен. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Твърди се, че вземането на ищеца е погасено 1 по давност.

Въззиваемата страна- ищец ЗД“БУЛ ИНС“ АД, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Ц. Д. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца ЗД“БУЛ ИНС“ АД, гр.София срещу ответника Й. Й. М. осъдителен иск с правно основание чл.500, ал.2 от КЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от 2 чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

В практиката на ВКС се приема, че регресното право на застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите по чл.274, ал.1 и ал.2 от КЗ/отм./ и чл.500, ал.1 и ал.2 от КЗ представлява право на застрахователя да получи от застрахования платеното на пострадалото, респективно увреденото лице обезщетение, ако е осъществено някое от предвидените в посочените разпоредби основания. Регресното право на застрахователя срещу застрахования не е същинско застрахователно право, подобно на суброгацията по общия състав, предвиден в чл.213 от КЗ/ отм./ и чл.410 от КЗ. То не е част от застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона при наличие на някое от регламентираните в действащата правна уредба основания. В предвидените в отменения Кодекс за застраховането и сега действащия Кодекс за застраховането основания се касае до освобождаване на застрахователя от задължението му към застрахования. Регресното право възниква тогава, когато застрахователят се освобождава от отговорност по застрахователния договор /към застрахования/ на основания, посочени в закона - умисъл, употреба на алкохол, наркотици и др. То възниква спрямо застрахования от момента на деликта, тъй като законодателят свързва наличието на основанията по чл.274, ал.1 и ал.2 от КЗ/ отм./ и чл.500, ал.1 и ал.2 от КЗ /умисъл, алкохол, липса на правоспособност за управление и др./ именно с този момент. При всеки случай на управление на МПС водачът е длъжен да се съобразява с действащите към него момент правила за движение по пътищата, предвидени в ЗДвП, ППЗдП, с разпоредбата на чл.45 от ЗЗД и съответните специални разпоредби в Кодекса за застраховането, относими към управление на застрахованото МПС. Регресното право се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, момента на осъществяване на относимите към него обстоятелства, а този момент е застрахователното събитие по риска "Гражданска отговорност" на автомобилистите.

3

Наличието на предвидените в чл.274 от КЗ/ отм./ и чл.500 от КЗ основания за възникване на регресното право не освобождава обаче застрахователя от отговорността по риска "Гражданска отговорност" към третото увредено лице, поради което той дължи обезщетяване на вредите, претърпени от него. Моментът на плащането на обезщетението на увреденото лице определя не възникването, а изискуемостта на регресното притезание.

В разпоредбата на чл.500 от КЗ са предвидени хипотезите, при които в полза на застрахователя, изплатил обезщетение, възниква правото да поиска обратно от виновния водач платената сума заедно с платените лихви и разноски.

В процесния случай спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника, чрез назначения му по делото особен представител възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност. Спорният въпрос по делото е единствено относно обстоятелството дали вземането на ищеца е погасено по давност.

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба, че вземането на ищеца е погасено по давност.

Разпоредбата на чл.378, ал.6 от КЗ ясно установява, че регресният иск се погасява в срок от 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Тази разпоредба възпроизвежда установената при действието на отменения КЗ съдебна практика, включително и задължителните разяснения в т.14 от Постановление № 7/77 г. от 04.10.1978 г. на Пленум на ВС, съгласно която, регресните и суброгационни искове срещу причинителя на вредата се погасяват по давност в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Съгласно задължителните разяснения в т.14 от от Постановление № 7/77 г. от 04.10.1978 г. на Пленум на ВС за регресните искове важи общата давност по чл.110 и сл. от ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който включва изплащане на сумата на правоимащото лице и даденото от закона право на регрес. За регресните искове важи общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В процесния случай с оглед данните по делото и при съобразяване на извършеното от ищеца плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице/ на 01.08.2017 г./, и датата на подаване на исковата молба в съда/ Софийски районен съд/- 29.09.2022 г. и при съобразяване на периода от 69 дни от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., през който давността не е текла поради обявеното за страната извънредно положение съгласно разпоредбите на чл.3, т.2 от ЗМДВИП и § 13 от ПЗР на Закона за здравето, следва да 4 се направи обоснован извод, че към датата на подаване на исковата молба в съда, петгодишната давност не е изтекла. С оглед на което съдът приема, че вземането на ищеца не е погасено по давност.

По изложените съображения, настоящия въззивен състав, приема че в настоящия случай са налице предпоставките на закона за уважаване на предявения от ищеца срещу ответника осъдителен иск с правно основание чл.500, ал.2 от КЗ. В тази връзка предявеният осъдителен иск с правно основание чл.500, ал.1, т.1 от КЗ е изцяло основателен, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд за посочения размер от 886,30 лв.

С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на въззивника- ответник, разноски за въззивното производство не се дължат. На въззиваемата страна-ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят направените разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 300 лв./ от които 200 лв., представляваща депозит за назначения особен представител на ответника Й. Й. М. и сумата от 100 лв. представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК/.

На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 25,00 лв.- дължима държавна такса по подадената въззивна жалба. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят 153,39 евро и 12,79 евро.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,