Решение № 85 от 21.06.2025, Районен съд - Златоград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Златоград, 21.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20255420100082 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от В. В. В., ЕГН ********** с адрес: обл. С., гр. Н., ***, чрез адв. Е.М.В. от АК - С. със служебен адрес: гр. Н., обл. С., *** срещу ОБЩИНА Н., със седалище и адрес на управление: гр. Н., обл. С., ***, Булстат 000615043, представлявана от кмета Б.Р.К., за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик, на основание изтекла в негова полза придобивна давност - в периода от 2014 г. до 10.03.2025 г. - датата на предявяване на иска, на следния недвижим имот: имот с идентификатор ***; местност „Л.к.“; вид територия: Земеделска; категория – Девет; начин на трайно ползване – Нива; площ – 507, кв. м.; стар номер – 002389, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18-75/19.11.2021 г. издадена от Изпълнителен директор на АГКК, при граници и съседи имоти с идентификатори: ***; ***.

В исковата молба пълномощникът на ищеца твърди, че и закупил процесния имот месец юни 2014 г. от Г.РХ., ЕГН **********, тъй като има в съседство имот, където отглеждал животни. След закупуването му го оградил с трайна ограда, както и е построил селскостопанска постройка за отглеждане на животни - овце, доколкото това е препитанието му. За закупуването на имота не бил съставян нотариален акт съгласно изискванията на закона, а в следствие на водени преговори е постигнато споразумение между ищеца и Г.РХ. за закупуване на процесния имот за сумата от 3500,00 лева. Заплатил сумата на Г.РХ., а последната от своя страна му предала владението на имота през м. юни 2014 г.

1

Ищецът бил убеден, че Г.РХ. е собственик на имота, тъй като последната го владяла много време, а и от разговори със съседи знаел, че Г.РХ. има имота от своя баща. Всички съседи знаели, че този имот е на Г.РХ..

След като имота през м. Юни 2014 г. е предаден на ищеца от Г.РХ., започнал да го владее явно, непрекъснато, включително го владее и към настоящия момент необезпокояван от никого като свой.

Във връзка с осъществявана от ищеца селскостопанска дейност по отглеждане на животни ангажирал строителна техника и материали и е построил селскостопанска сграда за отглеждане на овце.

От момента в който ищецът е започнал да владее процесния имот, никой не му е оспорвал това негово право на собственост върху процесния имот. Никой не е отнемал владението му върху имота.

В последствие през месец Февруари 2025 г. разбрал при направена справка, че процесният имот е записани като стопанисван от община Н. и попадащ в категорията на земи по чл.19 ЗСПЗЗ. Процесният имот, никога не е бил с неустановен собственик или безстопанствен, а още по-малко Община Н. някога го е управлявала и стопанисвала, възползвайки се от правата си по чл.19 ЗСПЗЗ. Имотът никога не е бил включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ, както и не е отнеман от праводателя на ищеца Г.РХ., която го е владяла от 60 години на миналия век, както и от ищеца, който го владее от 2014 г.

Пълномощникът на ищеца сочи още, че владението към осъществено от ищеца следва да се присъедини и това на неговия праводател, който е владял имота от 1960 г., като през 2014 г. го дава на него.

При позоваване от страна на ищеца на изтекла в негова полза придобивна давност, същият следва да установи осъществяването на всички елементи от този придобивен способ, но не и липсата на пречки за настъпването на вещноправните му последици, в който смисъл е Решение № 21 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г., г. к., Второ г. о. на ВКС.

В случая, адв. Велков счита, че ищеца е придобил имота на оригинерно правно основание по давност при приложение на чл. 70, ал. 1 от ЗС, респективно ако съда приеме че владението не е добросъвестно то с осъществено владение от доверителя ми в период повече от 10 години - чл. 79 ЗС.

Съгласно тази разпоредба владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В случая ищецът е започнал да владее имота на годно правно основание, което го направи собственик, а именно извършената покупкопродажба на имота между него и Г.РХ., тъй като договорът за продажба на чужд недвижим имот (както се установява в случая) не е нищожен като противоречащ на закона. Този договор е действителен и обвързва страните, които са го сключили, но не поражда действие, т. е. вещно-прехвърлителен ефект по отношение на собствеността върху продавана вещ в полза на купувача, поради което не е противопоставим на действителния собственик.

Във връзка с това двустранната сделка между ищеца и Г.РХ., каквато е 2 договорът за покупко-продажба, по силата на която ищецът се явява купувач и чрез нея би могло да се прехвърли право на собственост, ако продавачът е собственик, би могла да бъде основание за добросъвестно владение, като се има предвид, че не е знаел, че праводателят не е собственик на имота, към момента на сключване на сделката с несобственик.

Пълномощникът сочи още, че всички съседи знаят, че имотът е на Г.РХ. и съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Установеното добросъвестно владение не отпада просто с узнаването, че друго лице претендира права върху същия имот, докато не бъде прекъснато с предявяване на иск - Решение № 141 от 30.11.2015 г. по гр. д. № 2944/2015 г. на ВКС, II г. о.

Именно предявяването на иск за собственост представлява обстоятелство, което води до отпадане на добросъвестността, както всъщност и на самото владение, съгласно трайната и задължителна съдебна практика. Освен това се приема, че субективната добросъвестност се свежда само до незнание пороците на юридическото основание. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство при справка в публичните регистри по гражданско състояние не води до опровергаване презумцията по чл. 70 ЗС - Решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г. на ВКС, Второ г. о.

В случая ищецът лично от м. Юни 2014 г. е упражнявал явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическа власт върху имота, като го е обработвал, оградил, извършвал е ремонтни работи, построил е селскостопанска сграда и в този имот не е допускал никой друг, които действия са характерни единствено за индивидуален собственик и установяват безспорно външно афиширано намерение за своене на имота.

От друга страна, от м. Юни 2014 г. тази фактическа власт на ищеца не е била прекъсвана или смущавана по какъвто и да е начин от когото и да е било включително и от община Н..

С оглед на гореизложеното твърди, че е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Моли съда да постановите съдебен акт, с което да признае за установено спрямо ответника, че той ищецът, е собственик на основание давностно владение на процесния имот. Претендира за присъждане на направените по делото съдебно деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът Община Н. признава изцяло предявения иск, като основателен и доказан и моли същия да бъде уважен. Сочи се, че общината не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот, поради което моли разноските по делото да не бъдат възлагани в нейна тежест.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението - изтичане на определен срок, намерение за своене (animus), упражняване на фактическа власт над вещта ( corpus).

В осз ищцът се явява лично и с адв. Велков, който поддържа иска.

3

Ответникът – редовно призован, не се представлява, чрез молба от пълномощник поддържа депозирания отговор и пледира за уважаване исковата претенция.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът, в срока за отговор по чл.131 от ГПК, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.

Относно допустимостта на признание на иска и разглеждане на производството по реда на чл.237 ГПК:

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.

Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.

334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, 4 по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл.

18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.

Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.