Решение № 3510 от 09.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3510 гр. Пловдив, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330115158 по описа за 2025 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, както и по насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност и с оглед последиците по чл. 23 ЗПК.

Ищецът по първоначалния иск В. В. К. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник адв. С. Н., със съдебен адрес: ***, е предявил против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, иск за прогласяване нищожността на уговорката по Договор за потребителски кредит № *** г., съобразно която при непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 578,98 лева.

С отговора на исковата молба ответникът по първоначалния иск „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е предявил насрещен иск против В. В. К., за осъждането му да заплати сумата от 504,58 лева, представляваща непогасена падежирала главница по Договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане. В условията на евентуалност, при уважаване на първоначалния иск и приемане на недействителност на договора, се поддържа, че същата сума е дължима като чиста стойност на кредита по смисъла на чл. 23 ЗПК.

Ищецът по първоначалния иск твърди, че на*** г. между него и ответното дружество бил сключен онлайн Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който кредитодателят му предоставил заемни средства в размер на 1 000,00 лева. Договорът бил сключен при 1 фиксиран лихвен процент по заема 7,35 % и годишен процент на разходите 49 %.

Твърди се, че съгласно представения погасителен план, ако кредитополучателят не предостави обезпечение, дължимата от него неустойка е във фиксиран размер от 578,98 лева. Ищецът сочи, че е усвоил изцяло заемния ресурс, не е изплатил сумата по процесната неустойка, но не я дължи, тъй като уговорката, от която произтича, е нищожна.

Ищецът поддържа, че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение небанковите финансови институции си осигуряват допълнителна печалба, която фактически вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Според него, изискванията за предоставяне на поръчители или банкова гаранция са практически трудни за изпълнение от средния потребител и създават предпоставки за начисляване на неустойката.

Поддържа се, че уговорената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Тя не обезщетява реално настъпили или предвидими вреди от неизпълнение, а служи като добавък към цената на кредита. Според ищеца размерът й от 578,98 лева е повече от половината от предоставената заемна сума от 1 000,00 лева и поради това е явно несъразмерен, противоречи на добрите нрави и заобикаля правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ответникът по първоначалния иск „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД оспорва иска като неоснователен.

Не оспорва, че на ***г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***, но поддържа, че договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние, във формата на електронен документ, при спазване на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите общи условия.

Ответникът твърди, че В. В. К. е регистрирал свой профил в системата на дружеството, получил е уникално потребителско име и парола, потвърдил е самоличността си чрез ПИН код, линк на електронната поща, снимка на лична карта, селфи с лична карта и телефонен разговор, след което е попълнил заявка за кредит, запознал се е с общите условия и е активирал линка „Приеми договора“. Твърди, че кредитодателят е предоставил сумата от 1 000,00 лева, а кредитополучателят е усвоил сумата.

По същество ответникът поддържа, че клаузата за неустойка е действителна. Според него чл.

19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Твърди се, че неустойката се дължи само при неизпълнение на задължението за учредяване или представяне на обезпечение и поради това не е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР.

Ответникът поддържа още, че неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, тъй като кредитодателят предоставя рисков паричен заем при бързо одобрение, без първоначално обезпечение, без поръчител, без директен дебит и без застраховка. Според 2 ответника размерът на неустойката е съразмерен на поетия риск и е индивидуално договорен, а потребителят е бил информиран за условията чрез стандартния европейски формуляр, договора и погасителния план.

С насрещната искова молба „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД твърди, че по силата на процесния договор е предоставило на В. В. К. сумата от 1 000,00 лева, като претенцията по насрещния иск е за сумата от 504,58 лева, представляваща дължима, падежирала и непогасена главница по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба.

При евентуално приемане на недействителност на договора кредиторът претендира същата сума като чиста стойност на кредита по чл. 23 ЗПК.

Ответникът по насрещния иск В. В. К., чрез адв. С. Н., е подал отговор на насрещната искова молба, в който заявява, че дължи само и единствено чистата сума по процесния договор за паричен заем, но не и лихви, неустойки и други вземания. Моли насрещният иск да бъде уважен единствено до размера на непогасеното задължение за главница, като не се присъждат разноски в полза на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, тъй като неправомерните клаузи в договора са станали повод за образуване на настоящото производство.

От събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че на*** г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и В. В. К. е сключен Договор за потребителски кредит № ***. Не се спори също така, че договорът е сключен от разстояние, чрез електронна заявка, електронен профил и приемане на договорните документи, както и че кредитодателят е предоставил, а кредитополучателят е получил заемна сума в размер на 1 000,00 лева.

По първоначалният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

От представените доказателства се установява, че в договора е посочен годишен процент на разходите 49 %, а съгласно погасителния план при непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 578,98 лева. Именно тази уговорка е предмет на първоначалния установителен иск.

Съдът намира, че искът е основателен.

Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави. В областта на потребителския кредит правилата на ЗПК са императивни и имат за цел да осигурят на потребителя ясна, точна и разбираема информация за икономическите последици от договора, както и да ограничат прекомерното оскъпяване на кредита.

Неустойката по чл. 92 ЗЗД поначало изпълнява обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Когато обаче уговорената неустойка излиза извън тези присъщи функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора или до заобикаляне на императивни законови ограничения, клаузата следва да се преценява като нищожна поради противоречие с добрите нрави или заобикаляне на закона. Тази преценка се извършва към момента на сключване на 3 договора и съобразно естеството на обезпечаваното задължение, размера на неустойката, възможните вреди и съотношението между уговорената санкция и предоставената насрещна престация.

В конкретния случай неустойката е уговорена не за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставената сума и дължимата възнаградителна лихва, а за неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение след сключването на договора и след предоставянето на сумата. Това задължение не е условие за възникване на договора, нито за реалното предоставяне на сумата, тъй като кредитодателят доброволно е предоставил кредита преди обезпечението да бъде учредено. Следователно кредиторът е извършил собствена преценка на кредитоспособността на потребителя и е поел риска от предоставяне на кредита без обезпечение.

Размерът на уговорената неустойка – 578,98 лева при предоставена главница 1 000,00 лева – е значителен и очевидно несъразмерен спрямо характера на неизпълненото задължение.

Непредоставянето на обезпечение само по себе си не причинява преки имуществени вреди в този размер, тъй като вредите за кредитора биха настъпили при непогасяване на паричното задължение. В този смисъл процесната уговорка не служи да обезщети реални вреди, а фактически увеличава цената на кредита.

Не може да бъде споделено възражението на ответника, че клаузата е изцяло действителна единствено защото неустойката се дължи при неизпълнение. Вярно е, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, изключва от изчисляването на ГПР разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Това правило обаче не легитимира всяка клауза, озаглавена като „неустойка“. Когато уговорката е структурирана така, че предвидимо и практически да води до допълнително оскъпяване на кредита при трудно изпълними условия за обезпечение, съдът следва да прецени действителната й икономическа функция, а не само нейното наименование.

Уговорката за неустойка поставя потребителя в значително неблагоприятно положение, тъй като при заем от 1 000,00 лева той е натоварен с допълнително задължение от 578,98 лева единствено поради непредоставяне на обезпечение. Това задължение не е обвързано с действителни вреди и не намалява при липса на вреди. Така неустойката се превръща в скрито възнаграждение за кредитора и добавък към общата цена на кредита.

Съдът съобразява и обстоятелството, че процесният договор е потребителски. Потребителят е икономически по-слабата страна в правоотношението, поради което съдът следи служебно за спазване на императивните правила на ЗПК и ЗЗП. Клауза, която чрез значително парично задължение санкционира потребителя за непредоставяне на обезпечение след отпускане на кредита, без връзка с действително претърпени вреди, противоречи на изискването за добросъвестност и нарушава договорното равновесие между страните.

При тези съображения съдът приема, че уговорката, съгласно която при непредоставяне на обезпечение по Договор за потребителски кредит № *** г. кредитополучателят дължи неустойка в размер на 578,98 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като 4 противоречаща на добрите нрави и заобикаляща императивните правила на ЗПК относно допустимото оскъпяване и ясното посочване на цената на кредита. Поради това първоначалният иск следва да бъде уважен.

По насрещният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД.

Насрещният иск е предявен от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД за сумата от 504,58 лева, представляваща непогасена падежирала главница по договора, а при евентуално приемане на недействителност – чиста стойност на кредита по чл. 23 ЗПК. С оглед уважаването на първоначалния иск за нищожност на клаузата за неустойка, но при липса на искане за прогласяване недействителност на договора като цяло, насрещната претенция следва да се разгледа като претенция за непогасена главница по договора, съответно като дължима чиста стойност на реално получената сума.

Получаването на заемната сума от 1 000,00 лева не се оспорва. В отговора на насрещния иск В. В. К. изрично заявява, че дължи само и единствено чистата сума по процесния договор, както и че следва да бъде уважена претенцията за непогасено задължение за главница. С оглед това съдът приема за доказано, че насрещният ответник дължи непогасената главница в размер на 504,58 лева или 257,99 евро.