Решение № 88 от 05.02.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 88 гр. гр. Хасково, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640101313 по описа за 2024 година

Предявени са от Е. С. М. с ЕГН:********** с постоянен адрес **************************************************, със съдебен адрес ****************************************************3, еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, Булстат 177492004, представлявано от адв.Д. М. М., против „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ №13 Б, представляван от С.

Н. Т., обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД.

На 19.03.2021 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 677678. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 600 лева, а размерът на погасителния план - 6 месеца, като видът на вноската месечна. Размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 36%, размерът на годишния процент на разходите - 42,58%, а размерът на общата сума, която следвало да върне Е. М. бил 671,55 лв. В чл. 7 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл.

17 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 7 от договора за представяне на обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери. Неустойката се заплащала от 1

Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 357,73лв., тъй като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следвало да върне била 1029,28лв. Е. М. погасил сумата по сключения договор, като за срока на договора заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително и неустойка.

Твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.

Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.

10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР от посочения. Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС, „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържала само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не можело да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му".

На следващо място се твърди, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора.

В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Според ищеца, е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.

2

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочило, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение - двама поръчители /солидарен длъжник/, които отговарят на определени условия, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Отделно от горното, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл т.

3 от Тълкувателно решение № 1/ 15 .06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.

33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. От горното могло да се направи извод, че нито една от страните не е 3 имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, то е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Стик кредит" АД не включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.

При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо, налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. С тези действия „Стик кредит" АД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо, приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с горно, неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР 4 злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин по потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка"/ безспорно попадали в изискванията на Директивата — те били предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и били предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо, неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това било и обстоятелството, че посочването нa ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите нa държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на CEC, където това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.