Решение № 4252 от 12.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4252 гр. София, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

ВасиЛ. Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ВасиЛ. Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100509948 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците Г. Н. А. и Г. А. А. срещу решение № 20090625 от 14.05.2023 г., постановено по гр. дело № 14886/2018 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която са уважени предявените от Л. С. П. искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за солидарно заплащане на сумата от 15428,94 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на ½ идеална част от недвижим имот – апартамент № 25, находящ се в гр. София, ул. ****, ЖСК „Златен век“, бл. ****, за периода от 05.03.2013 г. до 05.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството дали ищцата е имала реален достъп до имота през процесния период.

Въззивниците не оспорват, че са получили нотариална покана от ищцата, но твърдят, че последната не е предприела реални действия да упражни правото си да ползва жилището.

Поддържат, че от събраните гласни доказателства се установява упражнявана фактическа власт от ответниците през последните 20 години, но свидетелите не били дали сведения дали са виждали ищцата на адреса на имота и дали реално й е бил отказан достъп до него.

1

Твърдят, че решението на СГС, на което СРС е основал изводите си за наличие на право на собственост в полза на ищцата, е отменено от ВКС по реда на чл. 303 ГПК и делото е върнато за ново разглеждане, като към настоящия момент е висящо. Ето защо молят първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемата Л. С. П. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.

272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

За основателността на предявените искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС в тежест на ищцата е да докаже, че: 1) между страните е съществувала съсобственост върху имота през процесния период при посочените квоти; 2) че е отправила до ответниците писмена покана за плащане на обезщетение; 3) че през процесния период ответниците са ползвали имота или са ползвали площ, по-голяма от съответстващата на правата им в съсобствеността; както и 4) размерът на пропуснатата полза след поканата. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че са погасили претендираното вземане.

Наличието на съсобственост между страните през процесния период се установява несъмнено от приетите по делото преписи на съдебни решения по дела, водени между същите страни. С решение № 3805/28.05.2019 г. по в.гр.д. № 3286/2008 г. по описа на СГС, II-В състав, влязло в сила на 28.01.2021 г. (след като е допуснато до касационно обжалване и е оставено в сила с решение № 120/28.01.2021 г. по гр.д. № 511/2020 г. по описа на ВКС, II г.о.), е оставено в сила решение от 09.07.2008 г., постановено по гр.д. № 9188/2005 г. по описа на СРС, 41 състав, в частта по предявения от Л. С. П. срещу Г. Н. А. и Г. А. А.

2 ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС, по който е признато за установено правото на собственост на ищцата върху процесния имот, представляващ апартамент № 25, находящ се в гр. София, район „Овча купел“, ЖСК „Златен век“, ул. ****, бл. ****, и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху имота. Цитираното решение е отменено по реда на чл. 303 ГПК с решение от 25.07.2022 г. по гр.д. № 4901/2021 г. на ВКС, I г.о., но само в частта, с която е оставено в сила решението на СРС по гр.д. № 9188/2005 г. в частта, с която е уважен предявеният ревандикационен иск за ½ идеална част от имота, собствеността върху която произтича от допуснато изкупуване на основание чл.

33, ал. 2 ЗС. За останалата ½ идеална част от апартамента решението не е било предмет на отмяна, като със същото е формирана сила на пресъдено нещо между страните в настоящото производство, че Л. С. П. е собственик на ½ идеална част от жилището, която никога не е била придобита от ответниците – същата е била предмет на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 59, том I, рег. № 3166, дело № 59/2000 г., който е нищожен в тази част и не е породил вещнопрехвърлителен ефект за тази ½ идеална част, тъй като е сключен без съгласието на ищцата като собственик на тази половина от вещта.

По отношение на останалата ½ идеална част от имота решението, с което искът за собственост е бил уважен, е отменено и е налице към настоящия момент висящ спор, но той няма преюдициално значение за настоящото производство, което има за предмет претенция за обезщетение за ползата, от която ищцата е била лишена по отношение на другата половина от имота. В рамките на висящото производство по иска по чл. 108 ЗС (по което е постановено въззивно решение, но срещу същото е подадена в срок касационна жалба) ще се установи със СПН между страните на кого принадлежи правото на собственост върху ½ идеална част от апартамента, която е била собственост на брата на ищцата В.С.К. и която е била предмет на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС (видно от изричния диспозитив на отменителното решение на ВКС), към датата на устните състезания по това дело. В отношенията между страните през процесния период обаче – 05.03.2013 г. – 05.03.2018 г., тази част от имота несъмнено е била собственост на ответниците. Това е така, тъй като решението, с което е постановено изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на Л. С. П., е обезсилено по реда на чл. 33, ал. 3 ЗС с влязло в сила решение № 8254/04.12.2019 г. по гр.д.

№ 10696/2012 г. на Софийски градски съд, видно от мотивите на отменителното решение по чл. 303 ГПК. Решението, постановено по реда на чл. 33, ал. 3 ЗС, има обратно действие, като обезсилването по право запазва договора за продажба по отношение на частта от имота, която е била предмет на изкупуване. Така купувачът по този договор става собственик на вещта от деня на сключване на договора за продажба, т.е. предвид заличаването с обратна сила на ефекта на изкупуването по чл. 33, ал. 2 ЗС, Г. Н. А. и Г. А. А. са купили валидно собствената на В.С.К. ½ идеална част от имота с договора за продажба от 07.06.2000 г. и през процесния период м. март 2013 г. – м. март 2018 г. са били собственици на тази част от жилището.

Следователно, по делото несъмнено се установява наличие на съсобственост между страните върху процесния апартамент през посочения период, като ищцата е притежавала половината 3 от вещта, но цялото жилище е било използвано фактически единствено от ответниците. Това обстоятелство не се оспорва от тях, а и се установява безпротиворечиво от събраните гласни доказателства – свидетелите Д.Й.Й. и И.Г.П.-П. са категорични, че през последните 20 години в апартамента живеят Г. и Г., заедно с дъщеря им Д..

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че съсобственикът ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на другия съсобственик и се ползва (или при необходимост може да се ползва) от нейните полезни свойства съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. В този смисъл – Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК.

При установеното по делото обстоятелство, че през процесния период ответниците са използвали жилището изцяло само за собствените си нужди и тези на семейството си, то несъмнено същите са лишили ищцата от възможността тя да ползва вещта съобразно правата си от съсобствеността. Противно на доводите във въззивната жалба, ищцата е предприела реални действия за получаване на достъп до имота и те са изразяват в изпращане на нотариална покана, получена от ответниците на 25.03.2011 г., с която е поискала получаване на обезщетение за ползата, от която е била лишена. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието, като след получаването му съсобственикът изпада в забава и дължи обезщетение. За да се освободи от това задължение, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предоставил възможност на неползващия да си служи с вещта съобразно правата му и ако последният откаже да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или предоставената възможност да ползва общата вещ заедно с него, той губи правото си на обезщетение, тъй като в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

С оглед на изложеното, не ищцата следва да доказва, че лично е посещавала апартамента и е търсила достъп до него, а в тежест на ответниците е да установят, че след като са получили нотариалната покана от ищцата са предприели действия по предоставяне на възможност Л.

П. да ползва жилището съвместно с тях. Доказателства в тази насока не са събрани, напротив – свидетелят Й. изяснява, че Л. не е имала никакъв достъп до жилището през последните 20 години, като ответниците не са й предлагали такъв. Следователно, претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна – неползващият съсобственик е 4 отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това той и членовете на неговото семейство продължават пряко и непосредствено да си служат с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои потребности, без да зачитат конкурентните права на другия съсобственик.

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу размера на присъдената претенция, поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока, а следва да приеме, че предявеният иск е основателен за уважената сума от 15428,94 лв. и за периода 05.03.2013 г. – 05.03.2018 г. Предвид съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.