Решение № 508 от 07.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 508 гр. Пловдив, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330112676 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата В. П. И., ЕГН: **********, от град Р., област П, ул. "Я. Я." ***, чрез пълномощник адв. М. М., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:

131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № ***, както и договор за представяне на поръчителство № ***, са нищожни, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с „Изи Асет Мениджмънт” АД договор за паричен заем № ***, за сумата от 2 000 лева, платим на 12 вноски, при ГПР- 41, 03 % и ГЛП- 35 %, при общо дължима сума от 2 248 лева. Във връзка с този договор, ищцата сключила и втори договор, но вече с „Файненшъл България” ЕООД, за представяне на поръчителство № ***, който обезпечавал договора за заем, при възнаграждение за поръчителя в размер на 2 000 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен. Той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като 1 възнаграждението за поръчителя не било включено в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. То представлявало разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. Клаузата за обезпечение била нищожна и като неравноправна, предвидена във вреда на потребителя и неотговаряща на изискванията за добросъвестност. Освен това, тя не била и индивидуално уговорена. При справка в ТР се установявало, че ответниците са свързани лица, като в тази връзка със сключване на договора за поръчителство се целяло допълнително оскъпяване на кредита. И договорът за представяне на поръчителство бил нищожен, като с него се накърнявали добрите нрави и принципите на справедливостта и добросъвестността в търговския оборот, като той бил сключен във вреда на потребителя. Тук била налице явна нееквивалентност между предоставена услуга и уговорена цена, като възнаграждението за гаранта било в размера на кредита, което несправедливо облагодетелствало едната страна за сметка на другата. Ищцата била принудена да сключи втория договор, за да получи кредит, но без да получава насрещна престация срещу това. С този договор не се целяло да се обезпечи кредита, а кредиторът да получи допълнително възнаграждение. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, с който се оспорва иска. Твърди се, че договорът за кредит бил действителен. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттук- не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне.

Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата.

2

Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с който също искът се оспорва като неоснователен. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва.

Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. страните не се явяват и не се представляват, но също вземат писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ***/ 15.09.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил 3 на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с краен падеж- 10.09.2024 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 09 % и общ размер на всички плащания- 2 399, 16 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ***/ 15.09.2023 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 2 028, 84 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 09 %, а 4 възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от 7 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.