Решение № 362 от 19.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 362 гр. София, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Кристина Андр. Неделчева като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100506920 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20082216/07.03.2023г., постановено по гр.д. №64143/2020г. по описа на СРС, 64 състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че М. П. Д. (в качеството на наследник на починалия в хода на производството ответник П.М. Д. и на лично основание) дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.82 от ЗЗД сумата от 2415,24 лева – главница по договор за кредит от 15.05.2015г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и М.С. Д., ведно със законната лихва от 21.01.2019г. (датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 425,39 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.01.2016г. – 01.03.2018г., сумата от 51,99 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.03.2018г. – 20.01.2019г., както и сумата от 90 лева – разноски за връчване на покани, като е отхвърлен искът за възнаградителна лихва до пълния предявен размер от 566,86 лева и за периода 02.03.2018г. – 07.01.2019г., както и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 176,77 лева и за периода 05.01.2016г. до 01.03.2018г. С 1 решението е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че И. П. Д. (в качеството на наследник на починалия в хода на производството ответник П.М. Д. и на лично основание) дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.82 от ЗЗД сумата от 2415,24 лева – главница по договор за кредит от 15.05.2015г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и М.С. Д., ведно със законната лихва от 21.01.2019г. (датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 441,81 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.01.2016г. – 12.04.2018г., сумата от 47,04 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 13.04.2018г. – 20.01.2019г., както и сумата от 90 лева – разноски за връчване на покани, като е отхвърлен искът за възнаградителна лихва до пълния предявен размер от 566,86 лева и за периода 02.03.2018г. – 07.01.2019г., както и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 176,77 лева и за периода 05.01.2016г. до 01.03.2018г. Осъдени са ответниците да заплатят на ищеца разноски по делото, съобразно изхода на спора.

Подадена е въззивна жалба от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез пълномощника юрисконсулт С. П., срещу решението в отхвърлителната му част, като се излагат оплаквания, че в тази част същото е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Неправилно първоинстанционният съд приел, че поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника И. Д. на 05.04.2022г., тъй като от констативния протокол на ЧСИ се установявало, че уведомлението е залепено на 05.04.2022г., т.е. поканата била връчена редовно на 05.04.2018г. Неправилно първоинстанционният съд приел, че предсрочната изискуемост е настъпила поотделно и в различен момент за всеки от ответниците, в зависимост от момента на връчване на ПДИ. В закона или задължителната практика на ВКС не бил предвиден точен срок, след изтичане на който автоматично да настъпва предсрочната изискуемост. По-късното обявяване на предсрочната изискуемост било положително за длъжника предвид правните му последици. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ответниците са изпаднали в забава с изтичането на седемдневния срок от връчване на ПДИ. Посочва, че банковият кредит бил отпуснат за задоволяване на текущи нужди, като съпрузите отговаряли солидарно за такива задължения. Поради това законът презюмирал знанието на съпруга на кредитополучателя и неправилно съдът отхвърлил иска за мораторна лихва в 2 частта, наследена от П. Д.. Освен това ответниците М. Д. и И. Д. живеели заедно с общите си наследодатели кредитополучателя М. Д. и П. Д., поради което знанието им за заема било презюмирано от закона. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в отхвърлителната му част и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Подадени са въззивни жалби и от ответниците М. П. Д. и И. П. Д., чрез пълномощника адв. В. И., срещу решението в частта, с която предявените срещу тях искове са уважени, като се излагат оплаквания, че в тази част решението е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и в противоречие с материалните и процесуалните правила. Поддържат, че в случая бил налице договор за застраховка, който обезпечавал изплащане на кредита. След смъртта на кредитополучателя банката следвало да предостави на застрахователя необходимите документи и да задейства процедура по изплащане на дължимите суми, но вместо това банката се насочила за събиране на вземанията директно от наследниците на починалата.

Застрахователят се позовавал на изтекъл давностен срок, което било също по вина на банката, която трябвало веднага да представи на застрахователя необходимите документи. Считат, че в случая е приложима разпоредбата на чл.382, ал.3 от КЗ. Незаконосъобразно поведение от страна на банката било и изчакването за предявяване на претенция в продължение на пет години, което водело до увреждане на наследниците на кредитополучателя. Била налице свързаност между банката и кредитополучателя, като по този начин се увреждали правата и интересите на по-слабата икономически страна в правоотношението. Поради изложеното молят решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263,ал.1 от ГПК от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез пълномощника юрисконсулт С.

П., с който жалбите на ответниците се оспорват и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Банката не била получила застрахователно обезщетение, като в договора между страните не бил предвиден ред за предявяване на претенциите за удовлетворяване на вземанията.

Третото лице – помагач на страната на ответниците „ФИ ХЕЛТ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД не е изразило становище по жалбите.

3

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Установява се от събраните по делото доказателства и не е спорно между страните, че между ищеца и наследодателката на ответниците М.С. Д., починала на 16.09.2015г., е било налице валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит №000LD-R- 022936/15.05.2015г. в размер на 5000 лева, с краен срок на погасяване на кредита до 05.05.2025г.

От кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че главницата е преведена по банкова сметка на кредитополучателя, както и, че дължимите вноски са плащани до 05.11.2015г., след което не са постъпвали плащания. При това положение е възникнало 4 право на банката да обяви кредита за пресрочно изискуем, като такива волеизявления са отправени от банката до наследниците на кредитополучателя с покани, връчени от ЧСИ, както следва: на П. Д. на 22.02.2018г., на М. Д. на 22.02.2018г., и на И. Д. на 05.04.2018г. Независимо, че в първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка в мотивите относно датата на връчване на поканата на длъжника И. Д., като е посочено, че същата е връчена на 05.04.2022г., това не се е отразило на правилността на изводите на съда, тъй като при определяне на периодите, за които са дължими възнаградителна и мораторна лихва, е взета предвид от първоинстанционния съд правилната дата, а именно 05.04.2018г.

Поради това и доколкото в поканите е посочен седемдневен срок за доброволно изпълнение, считано от връчването, като изрично е посочено, че след изтичане на този срок банката ще счита ползваният кредит за изцяло и предсрочно изискуем, въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изскуемост на кредита е настъпила с изтичане на този срок.

Неоснователни са доводите, поддържани от въззивника – ищец, че ответниците са били длъжни по закон да знаят за кредита и съответно дължат лихва за забава, считано от датата на всяко просрочие. Сумите се претендират от ответниците в качеството им на наследници по закон на починалия кредитополучател и същите дължат обезщетение за забава, считано от поканата, съгласно чл.84, ал.1, изр.2 от ЗЗД, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Неоснователни са и поддържаните от ответниците доводи за неизпълнение на задължението на банката по чл. 383, ал. 4 от КЗ. В случая по делото не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че длъжникът (кредитополучател) е сключил застраховка в полза на кредитор – договор за имуществено застраховане по застраховка за обезпечение на банков кредит (с обект живота, здравето и телесната цялост на кредитополучателя). Съгласно разпоредбата на чл. 383, ал. 1 от КЗ при застраховка, сключена в полза на кредитор, между застраховател и застраховащ, който е длъжник, или трето лице, което е заложен или ипотекарен длъжник, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят отговаря пред кредитора до размера на застрахователната 5 сума за непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, включващо главници, лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие. А според нормата на чл.

383, ал. 4 от КЗ в случай на смърт на длъжник – застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо съгласно ал. 1, кредиторът е длъжен да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор. По повод изплащането на обезщетение по застраховка по изречение първо наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или поръчители по кредита имат права на застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената част от задължението.

При тълкуване на посочената правна уредба се налага извод, че в качеството си на кредитор, банката има право на избор и може да търси изпълнение както от кредитополучателя, респ. от неговите наследници за неиздължения остатък към смъртта на наследодателя, а така също в качеството й на бенефициер – от застрахователя към същия релевантен момент. Този избор не е законодателно ограничен от опредЕ. поредност.