Решение № 39 от 09.02.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. ХАСКОВО, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря С. Г. Д. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20235600500832 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 5/27.02.2023 година, постановено по гр.д. № 13/2022 година, РС-Ивайловград е отхвърлил предявения от Е. Х. К. от град Ивайловград, против „Изи финанс“ ЕООД – София, иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 747,06 лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху исковата главница, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното разплащане. С оглед изхода на делото, направените от дружеството-ответник деловодни разноски са възложени в тежест на ищцата.

Недоволна от така постановеното решение е останала ищцата в първоинстанционното производство Е. К., която подава въззивна жалба чрез упълномощен адвокат Г. Ч., с оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. Въззивницата поддържа въведените с исковата молба възражения за нищожност на договорните клаузи, както и искането си да се приложат последиците по чл.

23 вр. чл. 22 от ЗПК. Счита, че първоинстанционният съд е допуснал 1 нарушение, като не е приложил разпоредбата на чл. 161 от ГПК, въпреки че ответникът, получил съответни указания на съда, не е представил намиращия се у него договор за кредит, във връзка с който ищцата е извършила процесните плащания. Въззивницата намира за доказано твърдението си, че е върнала на ответника дължимата главница по договора за кредит.

Претендира, че предвид нищожността на договора, не дължи на ответника други суми извън чистата стойност на кредита, респ. не дължи лихви и други разходи по кредита. С тези аргументи моли ХОС да приеме, че платеното от нея над сумата 1000 лева, а именно процесните 747,06 лева са без правно основание, да отмени атакуваното решение на РС-Ивайловград и да уважи предявения от нея иск в пълен обем. Претендира деловодни разноски за двете инстанции. Процесуалният й представител адв. Ч. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият „Изи финанс“ ЕООД София подава писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че всички платени от ищцата суми са такива във връзка с изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит. Оспорва доводите на въззивницата за нищожност на договора. Настоява, че ищцата, която е страна по процесното правоотношение, би следвало да притежава втория оригинален екземпляр от договора, поради което не следвало да бъдат приложени последиците по чл.

190 вр. чл. 161 от ГПК. С тези и останалите доводи, изложени в отговора, въззиваемото дружество прави искане за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът 2 на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По оплакванията на въззивника съдът намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, като ищцата К. твърди, че с ответника „Изи финанс“ЕООД са сключили договор за потребителски кредит № **** година. Договорената главница била в размер на 1000 лева и само тя била дължима за връщане на кредитора, тъй като договорът бил изцяло нищожен и на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежала само чистата стойност, без лихви и разноски. А тъй като ищцата била заплатила на ответника сумата 1747,06 лева, то горницата над главницата 1000 лева била недължимо платена и по правилата за недопустимост на неоснователното обогатяване, подлежала на връщане от дружеството-кредитор на ищцата.

Като доказателства по делото, ищцата е представила всички писмени документи, с които е разполагала във връзка с процесния договор. Пояснява, че се касае за договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние и за сключването му са използвани средства за комуникация от разстояние. С това обяснява причината, поради която не разполага с екземпляр от договора на хартиен носител. Твърди, че ответникът не е спазил процедурата по сключване на такъв тип договори, както и че всички разменени между доставчика и потребителя електронни документи следва да се считат неподписани. Въвела е възражение за нищожност на договора, основано на твърдение, че в него само привидно бил посочен ГПР в допустимия от закона размер. Но ако към обявените в договора разходи се прибавили скрити такива (под формата на неустойка за неспазено изискване за представяне на банкова гаранция или поръчители), то действителния ГПР надвишавал 50%.

Още с исковата молба, т.е. своевременно ищцата е въвела искане – ответникът да бъде задължен на основание чл. 190 от ГПК да представи намиращия се у него процесен договор за потребителски кредит. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с нееднозначни аргументи.

Пространно е обсъждал – защо не следва да се приеме, че въобще има сключен между него и ищцата договор за кредит, както и че в тежест на 3 ищцата е да докаже това заявено от нея обстоятелство. Отказал е да представи искания от ищцата договор за кредит, като е затвърдил, че липсват дори и индиции за такова правоотношение между страните. Позовал се е на разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК и е заявил, че ако има договор, то той би следвало да бъде съставен в два екземпляра, един за кредитора и един за кредитополучателя. Следователно, ищцата следвало да разполага със свой екземпляр от договора и това (позовава се на формираната съдебна практика по въпроса) водело до неприложимост на последиците по чл. 161 от ГПК.

С доклада си по чл. 146 от ГПК, РС-Ивайловград е възложил в тежест на ищцата да докаже съществуването на договора, във връзка с който ищцата твърди да е извършила процесните плащания към ответника. В същото време, на основание чл. 190 от ГПК е задължил самата нея, а не ответника, да представи договора на хартиен носител.

По делото са събрани писмени доказателства – справка от „ОББ“ АД за извършени от ищцата К. плащания за периода от сключването на договора 07.05.2020 година до 16.02.2022 година, както и представената от ответника справка “оборот по дебита и кредита“ по сметката на Е. К. за периода 07.02.2020 година – 31.01.2021 година (л.45). Освен това, по делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, която представя своето заключение, след като анализира представената от банката информация и счетоводната информация, представена от дружеството-ответник. От заключението на в.л. е несъмнено, че между страните е съществувало кредитно правоотношение, сключено по договор № **** година. В изпълнение на задължението си на кредитополучател, ищцата Каракалева е извършила плащания в общ размер 1747,06 лева, което следва от счетоводната информация, предоставена от самото дружество-ответник на вещото лице. В същото време, на вещото лице не бе предоставен от кредитора самият договор за потребителски кредит. Поради това за в.л. се е оказало невъзможно да установи – какви са размерите на главницата, договорна и мораторна лихви и други постигнати между страните клаузи. Не бе предоставена информация и за това – как са били счетоводно разнесени заплатени от К. суми, ето защо не може да се извърши преценка какво и по какъв начин е било отнесено в погашение. По същите причини в.л. не дава заключение за размера на ГПР и дали е имало допълнителни разходи в тежест на кредитополучателя.

4

В отговор на последвалите многократни искания от страна на процесуалния представител на ищцата към съда – да приложи правилно разпоредбата на чл. 190 от ГПК, като задължи ответника да представи по делото намиращия се у него договор за кредит № **** година, с протоколни определения

№ 63/29.11.2022 година и № 1/05.01.2023 година първоинстанционният съд е указал на „Изи финанс“ ЕООД да представи договора и всички налични у него документи, свързани с него. Видно от приложената към делото разписка, ответникът е бил уведомен за вмененото му от съда задължение, но до края на първоинстанционното производство не е изпълнил вмененото му задължение, въпреки разяснени последици по чл.

161 ГПК.

С атакуваното решение РС-Ивайловград приема, че ищцата не провежда пълно и главно доказване на такова съдържание на процесния договор за потребителски кредит, което да обоснове извода за неговата нищожност. От там стига до извода и за недоказаност на предявения иск по чл. 55 ал. 1 предл.1 от ЗЗД и го отхвърля.

При така установената фактическа обстановка съдът стигна до следните правни изводи:

Действително, за уважаване на предявения от ищцата иск, основан на твърдение за неоснователно обогатяване, в нейна тежест е било да проведе пълно и главно доказване на твърденията си, в това число и имплицитно въведеното възражение за нищожност на сключения между страните потребителски договор. Въпреки процесуалното поведение на дружествотоответник, с помощта на ССчЕ и най-вече кредитираната от съда справка (л.

45) по делото се установи съществуването на такъв договор, сключен между страните, както и че във връзка с процесното облигационно правоотношение ищцата е превела по сметката на дружеството-ответник сумите в общ размер 1747,06 лева.

Предвид колебливите и нееднозначни произнасяния на РСИвайловград по направеното от ищцата искане по чл. 190 от ГПК за изискване на договора в писмен вид от ответника по делото, както и по направеното във въззивната жалба поредно искане от въззивницата, ХОС задължи въззиваемото дружество да представи договор за предоставяне на потребителски кредит № *** година и всички документи, съставяни при 5 сключването му. На въззиваемия е връчено копие от определение № 1251/06.12.2023 година, постановено по в.гр.д. № 832/2023 година на ХОС, като с това следва да се считат разяснени последиците по чл. 161 от ГПК от неизпълнение на вмененото от съда задължение. До приключване на настоящото производство, указанието на съда остава неизпълнено. Ето защо съдът счита , че следва да се приложат предвидените в чл. 161 от ГПК последици, а именно: С неизпълнение на указанието на съда, респ. с непредставянето на договора, въззиваемият цели да осуети установяването на релевантните обстоятелства - действителното съдържание на договора, съдържание на погасителните планове, спазване на изискването, касаещо предоставяне на преддоговорната информация, и други изискуеми от закона приложения към договора. Ето защо ответникът следва да понесе предвидената в закона последица по чл. 161 от ГПК. Съдът намира за неоснователни направените в отговора на въззивната жалба възражения за противното, а сочената съдебна практика – неотносима. Както става ясно по делото, процесният договор за кредит е сключен чрез средства за комуникация от разстояние. Ищцата не твърди да е имало място физическото подписване на договора на хартиен носител (по-скоро твърди неспазване на правилата при сключване на такъв тип договори), а ответникът в първоинстанционното производство въобще отрича да е имало договор за кредит между него и ищцата. Ето защо няма индикации – при предоставяне на процесната финансова услуга от разстояние да е била спазена разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. А от тук, не следва да се санкционира ищцата с отказ да бъде приложено правилото по чл. 161 от ГПК с аргумент, че тя би следвало да разполага със свой оригинален екземпляр от договора.