Решение № 658 от 02.06.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 658 гр. Пазарджик, 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20255220100757 по описа за 2025 година

Производството е образувано по повод искова молба от К. Й. А., с ЕГН **********, с адрес с. С., общ. С., ул. „**** чрез пълномощник – адв. С. М. от АК Пазарджик против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр. София, бул „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., с която се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор за потребителски кредит № 9505628, сключен на 04.12.2024 г. между страните, е нищожен поради противоречие със закона – чл.

26 от ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК; да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 109,96 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 9505628 от 04.12.2024 г. В условията на евентуалност иска прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 86,43 лева при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора поради заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност.

В исковата молба ищецът твърди, че на 04.12.2024 г. между ищеца в качеството му на заемополучател и ответното дружество в качеството му на заемател, е сключен договор за потребителски кредит № 9505628. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 300 лева, който да бъде върнат разсрочено на 11 вноски, две от които вноски в размер на по 2,92 лева и 9 вноски по 34,97 лева, при ГЛП 50 %, и ГПР 65,48%. Ищецът следвало да върне сумата в общ размер на 320,57 лева.

Посочва, че съгласно чл. 5 от договора същият следвало да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на множество посочени в 1 договора условия. Съгласно чл. 11 от договора при непредставяне на договореното обезпечение или ако то не отговаря на условията, заемополучателят дължи неустойка в размер на 86,43 лева. Въпреки предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение, неустойката била начислена още със сключването на договора и била включена в погасителния план.

Счита, че уговарянето на такъв кратък срок от три дни, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. В този смисъл действителната цел на тази неустойка била да породи допълнително парично задължение за потребителя наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, което прави неустойката нищожна.

Смята, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК.

На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК счита целия договор за потребителски кредит за недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор е посочен размер на ГПР от 65.48 %, но този размер не отговаря на действителните разходи, които потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК.

На следващо място изтъква, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало и невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП.

По изложените съображения счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК е недействителен.

Счита, че договорът за потребителски кредит също така противоречи на добрите 2 нрави предвид размера на уговорения лихвен процент, тъй като възнаградителна лихва надвишаваща двукратния размер на законната лихва, доколкото кредитът не е обезпечен.

Цитира съдебна практика.

Позовавайки се на чл. 23 ЗПК посочва, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, в случая – 300 лева и всичко заплатено над посочената сума се явява платено от ищеца на ответното дружество при начална липса на основание. Твърди, че ищецът е заплатил на ответника парична сума в общ размер от 409,96 лв. по процесния договор.

Поради това при прогласяване процесният договор за недействителен ответното дружество следва да върне на ищеца сумата от 109,96 лева, които той е платил в повече.

Относно клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение посочва, че същата е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тази клауза неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни за кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от действителната такава. Неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Неустойката, освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

Клаузата противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Налице е значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. По този начин неравноправно се третира икономически по-слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката. Това противоречи на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори.

Претендира разноски. Сочи доказателства.

В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява лично, представлява се от пълномощника си – адв. С. М. от АК Пазарджик, който моли съдът да уважи исковата 3 претенция в цялост. Претендира разноски. В предоставен от съда срок депозира писмена защита, в която излага подробни съображения в подкрепа на становището си.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който изразява становище за недопустимост на установителния иск и неоснователност на исковата претенция в цялост.

Не оспорва, че между страните сключен процесният договор за потребителски кредит.

Твърди, че договорът е предсрочно погасен. В този смисъл същият не е действащ между страните и кредиторът не разполага с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него, за кредитополучателя липсвал правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договора в цялост и на клауза от него, доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с осъдителен иск.

По основателността посочва, че претенцията му е неоснователна. Възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни.

Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Посочва, че договорът за кредит съответства на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК.

Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 изисквания относно формирането на годишния процент на разходите /ГПР/. Съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.

Счита, че неустойката не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. С оглед на това е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Посочва, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Освен това неустойката била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи факта на неизпълнение на задължението, което обезпечава.

Относно клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита, сочи, че е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. В процесния договор лихвата е уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. Това водело до извода, че лихвата е ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.

На следващо място възнаградителната лихва е фиксирано уговорена за целия срок на договора и ответното дружество не си е запазило правото да променя едностранно същата, като по този начин се целяло защита интереса на кредитополучателя.

Излага доводи, поради които счита твърденията, че уговореният фиксиран лихвен 4 процент по договора е в противоречие с добрите нрави, за неправилни и необосновани.

Оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да представи на кредитора си поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител.