Определение № 284 от 13.06.2023, Окръжен съд - Силистра

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 284 гр. Силистра, 13.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Десислава Г. Петрова като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно частно гражданско дело № 20233400500201 по описа за 2023 година

Производството e по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 2074/18.05.2023г. при РС - Силистра от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" АД, ЕИК

207172780,подадена чрез процесуален представител: юрк. Х. А. А. , срещу Разпореждане № 343/02.05.2023г., постановено от PC - Тутракан, по ЧГД № 163/2023г., с коeто е отхвърлено ЧАСТИЧНО заявлението с вх. № 1382/03.04.2023 за издаване на заповед за изпълнение подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК 207172780 (цесионер) за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против С. М. М. с ЕГН ********** за главница 405,30 лева, явяваща се разликата над уважените 332 лева до претендираните 737,30 лева; договорна лихва 75,35 лева за периода 17.03.2021-13.09.2021; възнаграждение по гаранционната сделка (поръчителство) 569,29 лева; мораторна лихва 92,43 лева за периода 14.09.2021-28.03.2023; законна лихва за забава върху отказаната част от главницата от завеждане на заявлението на 03.04.2023 до изплащане на задължението, дължими по договор за паричен заем № 4061537/15.02.2021 г., сключен с „Изи асет мениджмънт” АД с ЕИК 131576434, и по договор за предоставяне на поръчителство със същия номер и от същата дата, сключен с „Файненшъл България” ЕООД с ЕИК 202513690 (поръчител, който е встъпил в правата на кредитора, и е цедирал вземането).

За да постанови обжалваното разпореждане първоинстанционният съд приел, че искането вероятно се основава на неравноправна клауза и е в противоречие със закона, след като в посочения в процесния потребителски договор за кредит ГПР не е включено възнаграждението по договора за поръчителство.

В частната жалба се твърди, че обжалваното разпореждане е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и неправилно. В подкрепа на тезата си жалбоподателят приема, че обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19 ал. I от ЗПК, е относимо към разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, и касае 1 действителността на клауза, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор.

В жалбата се коментира и обстоятелството дали предвидените в договора такси и възнаграждения следва да бъдат включени към общо дължимата сума по договора и в ГПР.

Сочи се, че в договора изчерпателно са изброени всички параметри на кредита включително и определените за погашения суми, което според жалбоподателя е спазване на изискването на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК. Приема се, че сочените от районния съдия основания за недействителност на процесния договор не попадат в нито една от хипотезите предвидени в ЗПК. Алтернативно жалбоподателят приема за неправилно заключението на първоинстанционния съд, че претендираните вземания се основават на клаузи с неравноправен характер позовавайки се на чл. 143 от ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г. и по - конкретно на очертаната там характеристиката на генералната клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.

След, като се запозна с жалбата, атакувания с нея първоинстанционен акт и с материалите по делото ОС констатира, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване акта на РС Силистра.

Силистренският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по ч. гр. д. №163/2023г. по описа на РС – Тутракан е образувано по подадено от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" АД, ЕИК 207172780 Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу С. М.

М., ЕГН **********, за следните суми дължими по Договор за паричен заем № 4061537 сключен между длъжника и „Изи Асет Менджмънт“ АД, /цедент/ - 737.3лв. главница;

75.35лв. оговорна лихва; 569.29лв. възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/;

92.43лв. мораторна лихва и законната лихва от подаване на заявлението до изплащането на задължението.

Така сезиран съдебен състав на Районен съд – Тутракан е отхвърлил заявлението в частта с която се претендират 737.30 лв. за главница, 75.35 лв. за договорна лихва, 569.29 лв. за възнаграждение по гаранционна сделка, както в и в частта, в която се претендират 92.43 лв., представляващи мораторна лихва. Заповедният съдебен състав е изложил кратки мотиви приемайки, че искането се основава на неравноправна клауза и е в противоречие със закона, след като в процесния потребителски договор за кредит ГПР не е включено възнаграждението по договора за поръчителство. Съобразявайки размера на отпуснатия кредит от 1000 лв. и посочения от заявителя размер на направените погасителни плащания от 668лв., както и предвид установеното наличие на неравноправна клауза заповедния съд приел, че следва да присъди само чистата сума по кредита редуцирана с направените от кредитополучателя погасителни вноски, което го мотивирало да присъди само посочените по горе суми.

При така установените факти, настоящият състав намира следното:

По отношение на претендираното вземане за възнаграждение по гаранционна сделка /договор за поръчителство/, съдът споделя извода на заповедния съд, че противоречи 2 на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Съдебната практика приема, че при двустранните договори значителната липса на еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне предвидена в чл. 9 от ЗЗД. В случая уговорената стойност на възнаграждение по гаранционна сделка е над половината от стойността на отпуснатия заем.

Длъжникът не извлича полза или изгода, т.е. не получава услуга, а само бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост. Така се обезсмисля единствения мотив на длъжника да сключи процесния договор за потребителски кредит, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на текущи нужди. При това положение съдът не открива никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената такса и кореспондиращата й насрещна престация, т.е. налице е очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното правоотношение. Този извод на съда не може да се промени и от твърденията на заявителя относно естеството на предоставените услуги. Налице е противоречие с разпоредбата на чл.

10а, ал.2 от ЗПК, с която е въведена забрана да се изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Наред с това се установява, че потребителят при всички положения ще дължи заплащане на това задължение, на което кореспондира едно чисто хипотетично задължение на кредитодателя. В обобщение, неравностойността в насрещните престации на страните Договора за паричен заем с № 4061537 е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение е налице противоречие на договореното с добрите нрави.

Отделно от горното, доколкото задължението за заплащане на възнаграждение по гаранционна сделка е свързано неразделно с договора за кредит, тъй като без последния не би било поето, следва да се приеме, че е част от общия разход по кредита. При включването на възнаграждението като компонент от ГПР се стига до резултат, при който ГПР надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, максимум и е различен от посочения в договора. Така, на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, процесният договор се явява недействителен, а кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК, от която сума както бе установено е погасена една част от направените погасителни вноски.

В заключение въззивният съд достига до извод за императивни правила, въведени в интерес на потребителите, за които се следи служебно при основаване на заявление на договаряне с потребител. Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона и съответно се санкционира на основание чл.411, ал.2, т.2 от ГПК.

Отказът да се издаде заповед е основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред /чл.415, ал.1, т.3 ГПК/, за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора след провеждане на пълно съдебно дирене с участието на надлежно информиран потребител.

Предвид горните съображения, частната жалба се явява неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение, а разпореждането на районния съд, като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.

Водим от гореизложеното, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 343/02.05.2023г., постановено по ч. гр. д. № 163/2023 г. по описа на РС –Тутракан.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4