Решение № 5142 от 12.09.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5142 гр. София, 12.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100508927 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 29.04.2022г. по гр.д. № 30690/2021г. на СРС, 156 състав e е намалено, по иск с правно основание чл. 30 ЗН, предявен от В. Б. Б. срещу Б.

Й. Б., с 1/3 ид. ч. дарението, извършено от В.П.М., починала на 01.04.2021г., обективирано в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том I, peг. № 9827, нот. дело № 308/2008г. в полза на Б. Й. Б. на следния недвижим имот: Апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж. к. „****, състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 65,66 кв. м., с прилежащо избено помещение № 11, заедно с 4,674% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при съседи на жилището: стълбище, В.

Б. Б., апартамент № 12, ул. „Иван Боримечката“ и при съседи на избеното помещение: коридор, В. Б. Б., абонатна станция, който апартамент представлява самостоятелен обект в сградата с идентификатор ***, с предназначение: жилище, апартамент, нива: 1, при съседи - на същия етаж ***, ***, под обекта

***, над обекта ***, като е възстановена запазената част на В. Б. Б. от наследството на В.П.М., починала на 01.04.2021г., върху 1/3 ид. ч. от гореописания недвижим имот.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Б. Й. Б., с оплаквания за неправилност и необоснованост. Навеждат се доводи за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че искът по чл. 30 от ЗН е неоценяем. Твърди се, че неправилно въз основа на това не е било уважено 1 искането за запазване на имота от ответника срещу изплащане на обезщетение на ищеца – наследник със запазена част. Поддържа се, че неправилно не са били съобразни наведените в първоинстанционното дело доводи относно приложението на чл. 79 от ЗС. Моли съда да отмени решението и да отхвърля предявения иск, а в условията на евентуалност, при потвърждаване на решението в частта за намаляване на дарственото разпореждане, да постанови процесният имот да остане изцяло в ответника, като на ищеца бъде заплатена стойността на запазената му част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна В. Б. Б. не е депозирал отговор на въззивната жалба. В хода на устните прения заявява становище за неоснователност на въззивната жалба, като моли съда да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение, с присъждане на разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявен от В. Б. Б. срещу Б. Й. Б. иск с правно основание чл. 30 от ЗН за намаляване с 1/3 ид. ч. дарението, извършено от В.П.М., починала на 01.04.2021г., обективирано в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том I, peг. № 9827, нот. дело № 308/2008г. в полза на Б. Й. Б. на описан в исковата молба недвижим имот и за възстановяване на запазената част на В. Б. Б. върху него.

В отговора на исковата молба са наведени доводи, че със сключване на процесния договор за дарение от 11.06.2008г., ответникът е установил владение върху процесния имот, което е било явно и неприкрито. Изложени са съображения, че с изтичане на десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото му на собственост е било санирано. Поддържа се, че още към момента на сключване на договора, запазената част на ищеца като наследник е била накърнена, като от този момент следва да се приложи и 10-годишната давност, поради това, че субектите на правото са длъжни да познават закона.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че наследството на наследодателката се изчерпва с процесния недвижим имот, поради което не следва да бъде формирана наследствена маса по реда на чл.

31 от ЗН, както и да се прилагат правилата на чл. 36 от ЗН при възстановяване на запазената част. Посочил е, че в тази хипотеза, както при универсалното 2 завещание, запазената част се възстановява като дробна част от наследството, определена по реда на чл. 29 от ЗН. Приел е, че доколкото ответникът е бил собственик на деривативно правно основание, не би могъл да стане такъв и на оригинерно такова, като едва при отпадане на деривативното основание може да придобие имота по давност.

Настоящият съдебен състав намира решението за правилно и законосъобразно, като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл.

272 ГПК. С оглед изложеното в жалбата, следва да се отбележи следното:

На първо място, настоящият съдебен състав намира за неоснователни изложените от въззивника доводи във връзка с приложението на придобивната давност по чл. 79 от ЗС. Съгласно константна съдебна практика, обективирана в Решение № 3/20.05.2011г. по гр. д. № 1911/2009г., ГК., І ГО. на ВКС;

Решение № 150/ 25.11.2016г. по гр. д. № 1818/2016г., ІІ ГО на ВКС и Определение № 266/26.05.2020г. по гр. д. № 634/2020г., ГК, І ГО на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, ако дарението на недвижим имот е извършено при спазване на предписаната от закона форма и дарителят е бил собственик, надареният владее имота като собственик, придобил това право въз основа на дарението, а не като добросъвестен или недобросъвестен владелец. До влизане в сила на решението по чл. 30 от ЗН, собственик на имота е надареният. Затова при иск за намаляване на дарението и възстановяване на запазената част, надареният не може да се позовава, че е придобил собствеността по давност. Недопустимо е лице да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като вече е негов собственик. Неоснователни са и доводите на ответника, че процесният договор за дарение притежава порок, който би могъл да бъде саниран с изтичане на давностния срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС. С разпоредбите на чл. 28 чл. 37 ЗН законът не преследва ангажирането на отговорност за противоправно поведение, а цели постигането на баланс между интересите на безвъзмездно облагодетелствалите се и наследниците на дарителя със запазена част – така Решение № 130 от 24.03.2017 г. по гр. д. № 878/2016г., ГК, ІІ ГО на ВКС. Извън горното, излизане извън законоопределената разполагаема част на прехвърлителя-наследодател не може да се разглежда като порок на волята на някоя от страните по сделката. Ето защо, накърняването на запазената част с разпоредителни действия на наследодателя не прави същите нищожни или унищожаеми. От друга страна, намаляване на завещателните или дарствени разпореждания е уредено като конститутивно право за наследника с накърнена запазена част. Упражняването му подлежи изцяло на негова преценка и до този момент договорът е валиден и поражда своите правни последици. С оглед гореизложеното, евентуално упражняваната от ответника фактическа власт може да се разглежда единствено като упражняване на правомощието владение, част от правото му на собственост, но не и като фактическо състояние, годно да го направи собственик на още едно, оригинерно основание, респ. да погаси под някаква форма правото на наследник със запазена част по чл. 30 от ЗН.

Предвид изложеното и при установено качество на ищеца като наследник със запазена част от 1/3 ид.ч. от наследството, която е била 3 накърнена с процесното дарствено разпореждане, искът по чл. 30 от ЗН се явява основателен.

По делото не се твърди, а и не се установява наследодателката В.М. да е притежавала имущество, извън процесния недвижим имот. В тази хипотеза извършеното дарение се приравнява на разпореждане с цялото наследствено имущество, поради което, както при накърняване на запазена част с универсално завещание, запазената част се възстановява като дробна част от наследството - в случая от единствения наследствен имот, определена по чл.

29 ЗН. Неоснователно е евентуално заявеното искане за задържане на имота от надарения по реда на чл. 36 от ЗН – този ред не намира приложение, защото се отнася до завет и дарение на отделни наследствени имоти, а не до разпореждане с цялото наследство. Отделно от това, прилагането на този ред изисква участието на всички наследници със запазена част, като, видно от представеното по удостоверение за наследници на наследодателката В.М., освен страните по делото, със запазена част е и В.М., която не участва в производството. Наред с това не са налице условията по чл. 36, ал. 2 от ЗН, тъй като стойността на процесния имот надхвърля разполагаемата част и запазената част на ответника - в посочения смисъл Решение № 229/05.12.2013г. по гр. д. № 3663/2013 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, Решение № 155 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 1230/2018 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, Решение № 50/16.05.2014 г. по гр. д. № 3614/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, Решение № 93/15.07.2015 г. по гр. д. № 138/2015 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС и др. С оглед изложеното, правилно първоинстанционният съд е пристъпил към възстановяване на запазената част от процесния имот с дробна част, определена по реда на чл. 29 от ЗН. Именно с горните мотиви първоинстанционният съд е мотивирал извода си за неприложимост на разпоредбата на чл. 36 от ЗН, а не с характера на иска като неоценяем. Ето защо релевираните във въззивната жалба доводи във връзката с цената на иска са неотносими към изхода на делото.

Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРСпотвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваемият-ищец, който е претендирал заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. Съдът намира за основателно наведеното своевременно от въззивника възражение за прекомерност по чл.

78, ал. 5 от ГПК на претендирания адвокатски хонорар, като с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, при съобразяване липсата на подаден писмен отговор на въззивната жалба, адвокатският хонорар следва да бъде намален до размера от 700 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.04.2022 г. по гр.д. № 30690/2021 г. на СРС, 156-ти състав.

ОСЪЖДА Б. Й. Б., ЕГН ********** да заплати на В. Б. Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 700 лв. – разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5