Акт № 1261 от 09.11.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1261 гр. София, 09.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Камелия Първанова

Членове:Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20251000503012 по описа за 2025 година

Разгледа в съдебно заседание на 12.10.26г. /с участието на секретаря Минова/ въззивно гражданско дело № 3012/25г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-30 състав от 01.07.25г. по г.д. № 13909/23г. са уважени /частично – до размера на сумите и периодите, конкретизирани в диспозитива на съдебния акт/ искове по чл.

79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 422 от ГПК на С. Ц. против Е. Н. и А. Б..

Решението на СГС се обжалва от всички страни както следва:

От С. Ц. – частично /съобразно съдържанието на въззивната жалба на ищеца - в конкретно посочени от жалбоподателя негативни за него части/.

От Е. Н. и А. Б. – изцяло /в негативните за ответниците части/.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Ищецът поддържа, че на 26.06.06г. е бил сключен договор за банков кредит между „БПБ“ АД /с променено впоследствие име - „Юробанк България“ АД/ и ответниците; че вземанията на банката по това правоотношение /и допълнителните анекси към същото/ са били цедирани в полза „С.Г.Груп“ ЕАД; че последното дружество е цедирало същите вземания в негова полза. С оглед това С. Ц. твърди, че е титуляр на заявените в процеса парични суми /кредитор на ответниците/ и претендира имуществената отговорност на Е. Н. и А. Б. да бъде ангажирана при условията на чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 422 от ГПК /до размера на визираните във въззивната му жалба суми/.

Жалбите са неоснователни /първоинстанционното решение е постановено в съответствие със закона, съдебната практика и съдържанието на доказателствения материал/:

Съдържанието на разменените пред САС книжа /въззивни жалби и отговори – преценени в контекста и на постановката по чл. 269, изр. 2-ро от ГПК/ налага извод, че: на този етап от процеса са спорни само следните обстоятелства: налице ли са недействителни /нищожни/ 1 клаузи от процесните договор за банков кредит и анекси към същия; погасени ли са частично по давност вземанията на ищеца; допустимо ли е вземане по договор за банков кредит да бъде цедирано в полза на физическо лице. Всички останА. обстоятелства /относими към заявената от ищеца имуществена отговорност във връзка с правилата на чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД, чл. 422 от ГПК, чл. 99 от ЗЗД и чл. 100 от ЗЗД, в това число и сторените от СГС изчисления на актуалния дълг на ответниците/ са и надлежно удостоверени в първоинстанционното производство /в това число и със счетоводно-икономическа експертиза/, и безспорни към момента.

Предвид горната констатация /относно предмета на спора пред въззивния съд и във връзка с въззивната жалба на ищеца/:

Настоящият съдебен състав препраща изцяло /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на СГС, с които е обоснована недействителност /нищожност/ на клаузи от процесния договор за кредит /и на анексите към същия/. Съображенията на първоинстанционния съдия /в тази насока/ кореспондират изцяло и със законовата регламентация /в случая и по чл. 10 от ЗЗД, и по ЗЗП/ и с постановките на националната съдебната практика /изрично и конкретно цитирана от съда; последната се съотнася и към наднационалната такава/. В допълнение:

Принципна законова постановка е, че недействително задължение /нищожно учредена отговорност/ не могат да бъдат санирани /в това число конкретно и чрез реално изпълнение или плащане от страна на длъжника – в каквато насока са изложени конкретни възражения от страна на С. Ц./. Пряко потвърждение на този принцип /който е коментиран - застъпван многократно и последователно в редица актове от съдебната практика – по приложението на общия закон ЗЗД; по приложението и на съответните специални закони/ са правилата на чл. 3 от ЗЗП. В този смисъл /предвид изложеното/: фактът, че ответниците са изпълнявА. /за определен период от съществуването на договорната връзка/ своите задължения /произтичащи от договорни клаузи/ не може да „валидира“ порочните части от учреденото правоотношение; не може да се окачестви и като валидно „признание“ на дълга /което да обоснове приложение на постановката по чл. 116, б.

„а“ от ЗЗД/. Разясненията по ТР № 4/22г. на ВКС са неприложими в случая /същите касаят валидно-действително възникнало задължение; спорните части от процесния дълг не са такива: съобразно изложеното по-горе – същите са нищожни/.

Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя-ищец, които се основават в правилото на чл. 26, ал. 3 от ЗЗД: заявената имуществена отговорност е редуцирана и изчислена в окончателен /актуален към момента размер/ именно при условията на този законов текст - „анулирани“ са само недействително уговорените /и по смисъла на чл. 10 от ЗЗД, и по смисъла на постановките от ЗЗП/ части от процесния дълг /при „запазване“ действието на останА.те – действително уговорени клаузи/.

Предвид горната констатация /относно предмета на спора пред въззивния съд и във връзка с въззивната жалба на ответниците/:

Настоящият съдебен състав препраща изцяло /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на СГС, с които е обоснована правната възможност /допустимост/ вземане /което произтича от договор за банков кредит/ да бъде надлежно /валидно/ цедирано в полза на физическо лице. Изводите на съда в тази насока кореспондират с правилото на чл. 3а от ЗКИ. Доводите на жалбоподателите-ответници се съотнасят към хипотеза – когато физическото лице /което придобива вземане по договор за банков кредит – по смисъла на посоченият законов текст/ извършва тази дейност периодично /по „занятие“/. Настоящата хипотеза не е такава /липсват доказателства, съответно и твърдения – С. Ц. да е встъпвал други правоотношения като процесното/.

В допълнение /което обстоятелство е особено съществено в случая/:

Правният интерес на всеки длъжник /който не оспорва наличието на своя дълг и размера на същия – съобразно изложеното по-горе: възражения в тези две насоки не са заявени от ответниците пред въззивния съд/ се концентрира единствено в необходимостта /правната сигурност/ да може да извърши надлежно /валидно/ плащане /което да го освободи от имуществена отговорност; което да погаси съответното задължение/. Тази възможност /във връзка с която също са изложени съображения във въззивната жалба/ е пряко гарантирана /обезпечена/ в процесната 2 хипотеза – двете дружества цеденти /„Юробанк България“ АД и „С.Г.Груп“ ЕАД/ участват в процеса като трети лица-помагачи на ищеца /т.е. въпросът относно това спрямо кого може и следва да бъде извършено валидно плащане от страна на ответниците ще бъде решен по задължителен и безспорен начин за всички страни в процеса – с оглед постановките по чл. 223, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 298, ал. 1 от ГПК/. Поради същата причина /а и поради това, че отношенията по чл. 100 от ЗЗД между цедента и цесионера са само техни „вътрешни“ такива – по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗЗД/ обстоятелството /в каквато връзка се съдържа конкретен довод във въззивната жалба на ответниците/ дА. е била платена цената на цесиите се явява – ирелевантно за действителността на двете такива сделки.

С оглед изложеното: въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение /атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло/.

Предвид изхода на спора пред САС: отговорността на страните за съдебни разноски следва да бъде разпредЕ. при условията на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, съответно при условията и на чл. 38 от ЗА /съразмерно на резултата от въззивния процес/.

Възражението на процесуалния представител на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК /относно адвокатския хонорар на Е. Н./ е основателно. Поради това: претендираната сума следва да бъде редуцирана до размера на 1 000 евро /на същата база е определено и адвокатското възнаграждение по чл. 38 от ЗА досежно процесуалното представителство на А. Б./. Посочената сума /в размер на 1 000 евро/ кореспондира с фактическата и правна сложност на въззивния процес /където е проведено само едно съдебно заседание - при отсъствие на производство по събиране на допълнителни доказателства; където идентичната защита на двете ответници преповтаря изцяло вече застъпени тези от първоинстанционния процес/. Същата сума кореспондира и с актуалната практика на СЕС /и тази на ВКС/, които позволяват адвокатски хонорар да бъде присъден и под минимума по Наредба № 1.

Съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА /изцяло/ решение на СГС 1-30 състав от 01.07.25г. по г.д. № 13909/23г.

ОСЪЖДА Е. Б. Н. и А. А. Б. да платят на С. И. Ц. общо 1 298 лева съдебни разноски - държавна такса /за въззивното производство/.

ОСЪЖДА С. И. Ц. да плати на Е. Б. Н. 664 евро съдебни разноски – държавна такса /за въззивното производство/ и 580 евро адвокатски хонорар /за въззивното производство/.

ОСЪЖДА С. И. Ц. да плати на адвокат Б. Л. 580 евро адвокатски хонорар по чл. 38 от ЗА /за въззивното производство/.

Решението е постановено при участие на „Юробанк България“ АД и „С.Г.Груп“ ЕАД /трети лица – помагачи на ищеца/.

Всички присъдени с настоящото решение суми в лева се дължат в евро по съответния официален курс.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1._______________________

3

2._______________________

4