Определение № 4824 от 12.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4824 гр. София, 12.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20268002100182 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 125 386/24.10.2025 година, подадена Т. А. С., срещу решение № 4705/17.07.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 8768/2024 година.

С въззивното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 4023/06.03.2024 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 61-ви състав, постановено по гр. д. № 1526/2023 година в обжалваната му част, с която са уважени предявените от „Т. София“ ЕАД [населено място] срещу Т. А. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 159 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 4722.05 лева-главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за имот, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], вх. , ет. , ап. , за периода от ноември 2019 година до април 2021 година, заедно със законната лихва от 11.01.2023 година до окончателното плащане; сумата от 836.38 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 година до 09.11.2022 година и сумата от 20.97 лева-главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от ноември 2019 година до април 2021 година, заедно със законната лихва от 11.01.2023 година до окончателното плащане.

В подадената от Т. А. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Т. София“ ЕАД [населено място] искове да бъдат отхвърлени, или евентуално делото да бъде върнато за ново 1 разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението към касационната жалба по чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалби „Т. София“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 2264/09.01.2026 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 4705/17.07.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 8768/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено.

Третото лице помагач на страната на „Т. София“ ЕАД [населено място], а именно „Д.“ ООД [населено място] (с предишно наименование „Б.“ ООД [населено място]) не е подало отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.

Т. А. С. е била уведомена за обжалваното решение на 29.09.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 125 386/24.10.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като първоинстанционното решение било влязло в сила в частта, в която били отхвърлени предявените искове. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнасял служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси бил ограничен от посоченото в жалбата. Във връзка с това въззивният съдебен състав приемал, че обжалваното решение било валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото приемал, че между страните по делото не било спорно обстоятелството, че процесният имот бил топлофициран; че сградата-етажна собственост (в която се намирал този имот) била присъединена към топлопреносната мрежа и че Т. А. С. била собственик на този имот, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], вх.

, ет., ап. въз основа на законово наследствено правоприемство от А. А. С.. Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се считал за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004 година и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не била предвидена). Тези 2 общи условия се публикували най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизали в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна енергия“ били всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот бил неговият собственик или лицето, на което било учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то било задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, съответно то било встъпило в облигационни правоотношения с „Т. София“ ЕАД [населено място]. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установявала кой бил страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно било единствено притежанието на вещно право върху имота– собственост или вещно право на ползване. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост можел да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презумиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да било от двата начина (изричен или презумиран), преустановявало действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого „Т. София“ ЕАД [населено място] било в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия период, било меродавно обстоятелството с кое лице последно по време бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презумиран).

„Т. София“ ЕАД [населено място] претендирало ангажиране на имуществената отговорност на Т. А. С. при заявени фактически твърдения за настъпило законово наследствено правоприемство по отношение на титулярството в правото на собственост върху топлоснабдения имот, т. е. в хипотезата на презумиран договор по силата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. За установяване на основанието на предявения иск бил представен договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 24.01.1969 година и удостоверение за наследници, от които се установявало, че Т. А. С. била единствен законен наследник на А. А. С. (починал на ... година) и на О. Ф. С. (починала на .... година), които лица били придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на посочения договор за продажба от 24.01.1969 година. По делото не се твърдяло, нито се доказвало от С., чиято била доказателствената тежест в процеса (чл. 154, ал. 1 от ГПК), че нейните наследодатели били извършили разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период, респективно, че тя се била отказала от наследството по установения в закона ред. С оглед на това се налагал извод, че Т. А. С. била придобила въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество на своите родители като съвкупност от права и задължения. Следователно между страните по делото били възникнали облигационни правоотношения по презумиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл.

3

153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничавал със срок и не го поставял под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. В този смисъл наведените възражения за недължимост на процесното вземане поради обстоятелството, че С. била регистрирана на адрес, различен от адреса на топлоснабдения имот, било неоснователно. Изгубването на качеството потребител на топлинна енергия настъпвало при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не били установени. В аспекта на това се налагал извод за неоснователност на релевираното от Т. А. С. възражение за липса на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвеждал такова изискване.

Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не била форма за действителност, а форма за доказване. Освен това следвало да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не била предвидена).

Неоснователни били релевираните доводи относно приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т. София“ ЕАД [населено място] на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно относно влизането в сила на същите. Въззивният съдебен състав споделял разрешението на въпроса, дадено в решение № 189/11.04.2011 година, постановено по т. д. № 39/2010 година. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което било прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ (приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия) предпоставка за влизане в сила на Общите условия било публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична била и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикували одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизали в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането в сила на Общите условия (ОУ) не било обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса „Т. София“ ЕАД [населено място] следвало да докаже влизането в сила на приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС било прието, че не съществува пречка, ако на съда било служебно известно в кои всекидневници са били публикувани общите условия, същите да бъдели посочени в съдебното решение. Т. А. С. не твърди и не установява наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в първоинстанционното решение. Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. София“ ЕАД [населено място] на клиенти в [населено място], приети с решение по протокол № 7/23.10.2014 година на Съвета на 4 директорите на „Т. София“ ЕАД [населено място] и одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 година на КЕВР [населено място], били публикувани във вестник „19 минути“ и във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 година и били в сила от 10.08.2016 година.