Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5651 от 13.09.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 3581/2024
Вид
Решение № 5651
Подписан
13.09.2025
В сила
13.09.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, Йоана Красимирова Кацарска

Цитирани разпоредби

  • чл. 127 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 69, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 71 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 5651 гр. София, 13.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100503581 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 931 от 16.01.2024 г., постановено по гр. д. № 12739/2022 г., по описа на СРС, 164-ти състав, е признато за установено по предявения от “АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 4 от Закона за потребителския кредит (отм.), вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД, че С. Н. А. дължи сумата от общо 1 790,56 лв., от която 1000 лв. - изискуема главница по договор за потребителски кредит № 539026 от 07.10.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 09.07.2021 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; 119, 86 лв. – дължима договорна лихва за периода от 31.10.2015 г. до 31.07.2016 г. и 591, 96 лв. – обезщетение за забава при плащането на главницата от 1000 лв., дължимо за периода от 31.10.2015 г. до 23.02.2021 г., за които вземания е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.07.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 1517 по описа за 2021 г. на Районен съд – Разград.

Със същото решение С. Н. А. е осъдена да заплати на “АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 650, 00 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника С. Н. А., чрез назначения й особен представител – адв. К. Т., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че в исковата молба на ищеца се съдържат неточности, с оглед на които не би могъл да бъде установен предмета на предявения иск по основание и размер. Наред с това се посочва, че предвиденият в процесния договор лихвен процент в размер на 41, 24 % е прекомерен и противоречи на добрите нрави, а наред с това е налице и скрита лихва от уговорен годишен процент на разходите по кредита в размер на 50%. Моли решението да бъде отменено и предявените 1 искове да бъдат изцяло отхвърлени.

Въззиваемият – ищецът “АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез юрк. Б.Т., в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображение и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

С оглед на наведените оплаквания за неточности в исковата молба на ищеца, следва да бъде посочено, че действително в обстоятелствената част на исковата молба на ищеца се съдържат фактически твърдения за длъжник, различен от първоначално посочения като ответник по предявените искове – С. Н. А.. Доколкото обаче надлежно формирания петутим на исковата молба позволява да бъде определен предмета и основанието на предявените срещу ответника С. Н. А. установителни искове, то така констатираното разминаване настоящият състав на съда намира, че се дължи на допусната фактическа грешка и депозираната по реда на чл. 415 ГПК искова молба отговаря на изискванията за редовност, предвидени в разпоредбата на чл. 127 ГПК.

От представения по делото договор за потребителски кредит № 539026/ 07.10.2015 г. и приложение № 1 към него /лист 18 от заповедното производство/ се установява наличието на съществуващо облигационно правоотношение между “Кредисимо“ АД и С. Н. А., по силата на което “Кредисимо“ АД е предоставило на ответника потребителски кредит в размер на сумата от 1000, 00 лв., при фиксиран лихвен процент в размер на 41, 24 % и ГПР в размер на 50, 00 % и общ размер на всички плащания – 1198, 00 лв., при уговорена месечна погасителна вноска в размер на 119, 86 лв. за срок от 10 месеца съгласно приложен към договора погасителен план с падеж на първа вноска – 31.10.2015 г. и падеж на последна вноска – 31.07.2016 г. По делото е представена и разписка за изплатена сума по кредит от 07.010.2015 г., с подписването на която ответникът С. Н. А. е удостоверила получаването на сумата от 1000, 00 лв. по силата на процесния договор за потребителски кредит.

Между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че вземанията, предмет на процесния договор за потребителски кредит № 539026/07.10.2015 г. са прехвърлени от “Кредисимо“ АД на „АПС Бета България” ЕООД по силата на договор за продажба на вземания от 02.03.2021 г., като съгласно уведомление за цесия от 05.04.2021 г. цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име, но за своя сметка, в качеството му на нов кредитор всички длъжници по вземанията, посочени в 2

Приложение № 1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне. Ефектът на уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор е настъпил с връчването на препис на исковата молба и приложенията към нея, уведомлението за цесията, както и пълномощно за извършване на уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, поради което и длъжникът следва да се счита за уведомен относно извършеното прехвърляне на вземането.

Процесният договор има характеристиката на такъв за потребителски кредит /чл. 9, ал.

1 ЗПК/, а заемополучателят - качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което и съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. В този специален закон, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. По силата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено нормативно ограничение единствено относно максималния размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК.

В конкретния случай, годишният процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, е в размер на 50%, от където следва и че същият е определен в съответствие с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. Настоящият състав на съда намира, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл.19, ал.4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент в размер на 41, 24 %, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, а наведените в така насока оплаквания във въззивната жалба са изцяло неоснователни.

В тази връзка и при съобразяване на обстоятелството, че ответникът не твърди, и не се установява да е извършвал плащания по процесния договор за потребителски кредит, то същият дължи заплащане на сумата от 1000, 00 лв., представляваща предоставена по договора главница, за която сума предявеният иск е изцяло основателен.

При съобразяване на уговореното възнаграждение за ползване на предоставената парична сума /възнаградителна лихва/, ответникът дължи заплащане на възнаградителна лихва върху предоставената парична сума, а с оглед на обстоятелството, че ответникът не е изпълнил в срок задължението за връщането й, в съответствие с разпоредбата на чл. 86 ЗЗД дължи заплащане и на законна лихва върху предоставената главница, което обуславя основателност и на предявените от ищеца акцесорни искове.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания по отношение на решението, включително и относно размера на уважените искове и с оглед неоснователността на оплакванията във въззивната жалба, решението следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от общо 400, 00 лв., от които 300, 00 лв. - възнаграждение за особен представител и 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 71 ГПК, вр. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, сумата от 75, 00 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

3

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 931 от 16.01.2024 г., постановено по гр. д. № 12739/2022 г., по описа на СРС, 164-ти състав.

ОСЪЖДА С. Н. А., ЕГН: **********, с адрес: с. Градина, общ. Лозница, обл.

Разград, ул. “******** да заплати на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Триадица“, бул. ******** сумата от 400, лв., от които 300, 00 лв. - възнаграждение за особен представител и 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

ОСЪЖДА С. Н. А., ЕГН: **********, с адрес: с. Градина, общ. Лозница, обл.

Разград, ул. “******** да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 71 ГПК, вр. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК сумата от 75, 00 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4