Решение № 4754 от 27.06.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 27.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ при секретаря

Снежана

Апостолова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 11831 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 388961 от 19.04.2018 г., постановено по гр.дело № 37815/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 с-в е признато за установено, че „Х.Б.“ ЕООД, ЕИК *****дължи на „М.“ ЕООД, ЕИК *****на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 266 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД суми, както следва: сумата от 11 932,75 лева, представляваща незаплатена част от дължимо възнаграждение по договор за изработка, доставка и монтаж на дограма и вентилируема фасада от 03.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 1193,27 лева, представляваща неустойка за забава за периода 21.09.2016 г. – 08.02.2017 г., сумата от 1102,80 лева, представляваща неустойка за забава за периода 25.06.2016 г. – 31.08.2016 г., както и сумата от 1626 лева, представляваща неустойка за забава за периода 09.07.2016 г. – 14.09.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7812/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав.

С решението и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Х.Б.“ ЕООД, ЕИК *****е осъдено да заплати в полза на „М.“ ЕООД, ЕИК *****сумата от 2878 лева, представляваща разноски в исковото и заповедното производства.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 5081959/16.05.2018 г. от ответника „Х.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, в която са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт.

В жалбата са изложени съображения, че представените от ищеца и приети като доказателства по делото частни свидетелстващи документи – фактури не биха могли сами по себе си да обосноват задължение за плащане за ответното дружество. Поддържа се, че от страна на районния съд напълно е игнорирана изготвената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, чрез която се установява неизпълнението на договорните задължения от страна на ищеца „М.“ ЕООД. Твърди се, че не е спорно между страните по делото, че сумите по издадените от ищеца фактури № 718/03.06.2016 г., № 727/21.06.2016 г. и № 735/07.07.2016 г. са заплатени от ответното дружество, поради което и не се дължи твърдяната от ищеца неустойка. В тази връзка се посочва, че за претендираните от ищеца неустойки не са получени фактури от ответното дружество, поради което ответникът счита, че претенцията за заплащане на неустойка за забава на плащанията по фактури № 727 и 735 е неоснователна.

По отношение на претенцията за заплащане на сумата по фактура № 767/19.09.2016 г. се поддържа, че ищецът неправилно е обединил плащания по два броя протоколи образец 19, а именно от 08.09.2016 г. и 17.09.2016 г., като се сочи, че в приложените протоколи подпис на управителя на ответното дружество категорично липсва, какъвто отсъства и данъчна фактура № 767/19.09.2016 г.

Поддържа се, че ищецът е изпаднал в забава и именно той е неизправна страна по договора, тъй като срокът за изпълнение на задълженията му по договора е изтекъл на 22.07.2016 г., а действително същите били изпълнени едва на 17.09.2016 г. В тази връзка се посочва, че съгласно чл. 33, ал. 1 от сключения между страните договор ищецът дължи в полза на ответника неустойка в размер на 10% от стойността на договора, а именно 12 062,87 лева. Поддържа се направеното пред първоинстанционния съд възражение за прихващане между вземането на ответника за неустойка в размер на 12 062,87 лева с вземането на ищеца по издадената фактура № 767/19.09.2016 г., претендирано с исковата молба.

Моли се отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявените искове, като в случай, че настоящият съдебен състав намери претенцията на ищеца за основателна се моли за разглеждане на своевременно направеното възражение за прихващане.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „М.“ ЕООД е депозирала отговор на въззивната жалба. В отговора се излагат съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа се, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно, законосъобразно и не страда от посочените във въззивната жалба пороци.

Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и оставянето му в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 08.02.2017 г. със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от страна „М.“ ЕООД, с което е поискано да бъде разпоредено длъжникът „Х.Б.“ ЕООД да му заплати суми, както следва: сумата от 11 932,75 лева, представляваща незаплатена част от дължимо възнаграждение по договор за изработка, доставка и монтаж на дограма и вентилируема фасада от 03.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 1193,27 лева, представляваща неустойка за забава за периода 21.09.2016 г. – 08.02.2017 г., сумата от 1102,80 лева, представляваща неустойка за забава за периода 25.06.2016 г. – 31.08.2016 г., както и сумата от 1626 лева, представляваща неустойка за забава за периода 09.07.2016 г. – 14.09.2016 г. На 16.02.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 7812/2017 г., по описа на СРС, ГО, 65 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника „„Х.Б.“ ЕООД . Във връзка с горното на заявителя

„М.“ ЕООД е указано, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания срок и по реда на чл.

422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу длъжника за претендираните в заявлението суми.

Въззивната жалба срещу решение

№ 388961 от 19.04.2018 г., постановено по гр.дело № 37815/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 с-в е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на инстанционна проверка, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По отношение правилността на обжалваното решение на СРС, настоящата съдебна инстанция намира следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал.

1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.

По отношение на иска с правна квалификация чл. 422 вр. чл. 79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

Съгласно чл. 258 ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение.

За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД следва да бъде установено, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно облигационно правоотношение, което да обвързва страните в настоящото производство, изпълнение на задължението на ищеца по това облигационно правоотношение, а именно, че е изработил поръчаното, и приемане на поръчката от възложителя, като при проведено успешно доказване от страна на ищеца на горните факти, ответникът следва да установи, че е изпълнил задължението си за заплащане на възнаграждение.

Договорът за изработка е двустранен, консенсуален, възмезден и неформален договор.

По делото е представен и приет като доказателство договор за изработка, доставка и монтаж от 03.06.2016 г. със страни „Х.Б.“ ЕООД в качеството на възложител и „М.“ ЕООД в качеството на изпълнител, като предмет на договора е изработване, доставка и монтаж на външна алуминиева/PVC дограма и вентилируема фасада тип „Еталбонд“ за обект“ Административна сграда на

БКС - Несебър, което изпълнителят е приел да извърши с осигурени от него материали и техника срещу възнаграждение. С чл. 3 от договора страните са уговорили размерът на възнаграждението дължим от възложителя на изпълнителя, както и условията и сроковете за изплащане на възнаграждението, като са предвидили, че плащането следва да се извърши на пет етапа – едно авансово плащане, платимо в деня на подписване на договора; три междинни плащания на база съставен акт за действително изпълнение и приети видове работи, двустранно подписан от страните, в размер стойността на работите отразени в акта; окончателно плащане след цялостно изпълнение на всички работи с двустранно подписан приемо-предавателен протокол в размер на стойността на приетите и незаплатени видове работи след приспадане на стойността на вече извършените по договора до този момент плащания.

От гореизложеното и от приетите в хода на производството доказателства, настоящият съдебен състав счита, че се доказа по безспорен и категоричен начин наличието на валидно правоотношение по договор за изработка, което обвърза страните в настоящото производство.

Съгласно чл. 264, ал. 1 ЗЗД, поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД съдържа в същината си два момента - фактическото получаване на изработеното от поръчващия и признанието на последния, че то съответства по вид, количество и качество на възложеното с договора. В този смисъл приемането по смисъла на чл. 264 ал. 1 ЗЗД, което по силата на закона е вменено като задължение на поръчващия, не съставлява, само осъществено от негова страна фактическо действие, но и правно такова. Настоящият съдебен състав счита, че приемането не е обвързано със законово изискване за форма, като с оглед свободата на договаряне страните могат да уговорят такава, но дори и в тази хипотеза тя има само доказателствена стойност.

В този смисъл по делото са представени протокол образец 19 за установяване завършването и разплащането на натуралните видове СМР от 21.06.2016 г., 05.07.2016 г., 08.09.2016 г. и 17.09.2016 г., които са подписани от страните и с които последните са установили, че са завършени и подлежат на заплащане посочените във всеки един от протоколите видове СМР и доставка на материали. Установените въз основа на горепосочените протоколи обстоятелства се подкрепят и от приобщените към доказателствения материал по делото фактури № 727/21.06.2016 г., № 735/07.07.2016 г. и № 767/19.09.2016 г. с издател „М.“ ЕООД, ЕИК ********* и получател „Х.Б.“ ЕООД. От заключението на вещото лице по приетата в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се установява, че горепосочените фактури са осчетоводени от ответното дружество, включени са в дневника за покупки по ДДС и са отразени в съответните справки-декларации, като данни са подадени в ТД на НАП.

От горните установени по делото обстоятелства се налага извод за осъществени от възложителя - ответник действия по приемане на възложената на изпълнителя - ищец работа, с което приемане, задължението за заплащане на възнаграждение от ответника в полза ищеца за извършената работа е станало изискуемо. Това е така, тъй като не е налице процесуална пречка приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД да бъде доказано с всички допустими от ГПК доказателствени средства, включително чрез осъществени от възложителя правни и фактически действия, каквито несъмнено са осчетоводяване на издадените от изпълнителя - ищец фактури № 727/21.06.2016 г., № 735/07.07.2016 г. и № 767/19.09.2016 г. и включването на същите в дневник покупки от страна на възложителя - ответник /в този смисъл решение № 9/05.06.2017 г. по дело № 2690/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о./.

Разпечатката съдържа 39 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5a8b0cc5-9b32-487e-94d3-7a39168dd1ac