Решение № 1302 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1302 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20241100501125 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК , във вр. с чл. 250, ал.

3 от ГПК и с чл. 251, ал. 5 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищците Д. Г. А. с ЕГН: ********** и А. А. А. с ЕГН: **********, срещу решение от 04.05.2023г, постановено по гр.дело № 18946/2015 год. по описа на СРС, Г.О, 45 с-в, в частта, с която е оставено без разглеждане по същество като недопустимо, обективираното в молба с вх. № 25062361/14.09.2022г. на адвокат Р. Г., като процесуален представител на Д. Г. А. и А. А. А. искане за допълване на решение от 15.08.2022г, постановено по делото, като признае за установено в отношенията между ЧСИ Бъзински по изп. д. № 20138440403691 и ищците, че процесният недвижим имот не може да служи за удовлетворяване вземането на първия ответник и върху него не може да бъде насочено принудително изпълнение на основание чл. 453, ал. 1 от ГПК, поради неприложимост на цитираната правна норма, както и в частта, с която е отхвърлено обективираното в молба с вх. № 25062361/14.09.2022г. на адвокат Р. Г., като процесуален представител на Д. Г. А. и А. А. А. искане за тълкуване на решението в горепосочения смисъл.

В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в обжалваните части.

1

Въззиваемата страна – ответник „Юробанк България“ АД, /правоприемник на БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., клон България с ЕИК 204915054/, чрез процесуалния си представител – юрк.

Запрянов оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ищците като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната от ищците част като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник „ Глобъл Тайм“ ЕООД, гр. София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

Въззиваемата страна – ответник Г. Л. И., чрез особения си представител адв. И. М. оспорва въззивната жалба по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ищците като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната от ищците част като правилно и законосъобразно.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.

Решението е неправилно в обжалваната част, с която е оставено без разглеждане по същество като недопустимо, искането на ищците за допълване на решение от 15.08.2022г, постановено по делото, поради неприложимост на цитираната правна норма.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, като например Решение № 220 от 16.07.2019 г. на ВКС по т. дело № 645/2019 г., II Т. О., ТК; Решение № 312 от 14.11.2013 г. на ВКС по т. дело. № 925/2011 г., II Т. О., ТК, както и Решение № 50001 от 9.01.2025 г. на ВКС по гр. дело № 2586/2022 г., I Г. О., на допълване подлежи това съдебно решение, чийто диспозитив не съдържа произнасяне по целия предмет на спора, с който съдът е бил сезиран. По реда на чл. 250 ГПК не могат да бъдат отстранявани други пропуски на съда при постановяване на решението, дори такива да са налице. Чрез производство по допълване на решение не може да се изменят мотивите и диспозитива на постановеното решение.

Чл. 250 ГПК урежда предпоставките за разглеждане на молба за 2 допълване на съдебно решение – искането следва да произхожда от активно процесуално легитимирана страна по делото, и следва да е депозирано в едномесечен срок от връчване на решението. В процесния случай и двете условия са изпълнени, тъй като решението от 15.08.2022г. е връчено на адв. Г. на 19.08.2022г, а искането за допълване е депозирано на 14.09.2022г.

Пълномощникът на ищците притежава активна легитимация за това действие.

Поради изложеното СРС е следвало да разгледа искането по същество и да се произнесе по основателността му.

Институтът на допълване на съдебните актове е уреден в чл. 250 ГПК и макар текстът му да визира само решенията, то той се прилага и по отношение на определенията. Специфичните процесуални предпоставки за допустимост на искането за допълване на съдебния акт ( решение или определение), са посочени в чл. 250, ал. 1, изр. 2-ро ГПК и се отнасят единствено до срока, в който то може да се отправя до съда, постановил основния съдебен акт и който едномесечен срок е преклузивен, като тече от връчване на препис от акта, ако последният е обжалваем, или от постановяването му, ако е необжалжаем. Отново в чл. 250, ал. 1, изр. 1-во ГПК са посочени и предпоставките за основателност на искането – ако съдът не се е произнесъл по цялото искане, като законодателят има предвид липсата на произнасяне в диспозитива на съдебния акт, а не в мотивите му. В чл. 250, ал. 3 ГПК е посочено, че съдът се произнася по молбата за допълване на съдебния акт с решение ( респективно с определение, ако актът чието допълване се иска определение). Фактът, че законодателят посочва решението като акт, с който съдът се произнася по молбата за допълване на вече постановено решение, без да разграничава хипотезите с оглед на това дали молбата е основателна или не е основателна, означава, че действителната непълнота на диспозитива на акта всякога е въпрос от преценката по съществото на искането за допълване и никога от преценката за недопустимостта му, която като по-тежък порок да погълне неоснователността. Ето защо произнасянето на районния съд, в частта, с която е оставил без разглеждане молбата за допълване на основния съдебен акт поради това, че произнасянето по целия предмет е освен предпоставка за неоснователност и предпоставка за недопустимост, е неправилно и налага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на този съд за произнасяне по основателността на искането за допълване на решение от 04.05.2023г, постановено по гр.дело № 18946/2015 год. по описа на СРС, Г.О, 45 с-в.

При така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от двете инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 54 състав решение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната от въззивниците - ищци част, с която е оставено без разглеждане по същество като недопустимо, обективираното в молба с вх.

№ 25062361/14.09.2022г. на адвокат Р. Г., като процесуален представител на Д.

Г. А. и А. А. А. искане за допълване на решение от 15.08.2022г, постановено по делото, като признае за установено в отношенията между ЧСИ Бъзински по изп. д. № 20138440403691 и ищците, че процесният недвижим имот не може да служи за удовлетворяване вземането на първия ответник и върху него не 3 може да бъде насочено принудително изпълнение на основание чл. 453, ал. 1 от ГПК, поради неприложимост на цитираната правна норма като делото се върне на СРС, който да пристъпи към разглеждане на искането по чл. 250 ГПК.

Обжалваното решение е правилно в обжалваната от ищците част, с която е отхвърлено обективираното в молба с вх. № 25062361/14.09.2022г. на адвокат Р. Г., като процесуален представител на Д. Г. А. и А. А. А. искане за тълкуване на решението в горепосочения смисъл.

Съгласно правната доктрина и съдебната практика, на тълкуване по чл.

251 ГПК подлежат влезлите във формална законна сила решения, които са неясни или двусмислени и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив – така решение № 769/17.01.2011г. по гр. дело № 236/2010г. на ВКС, III Г.О. Съгласно цитираното решение, предмет на тълкуване могат да бъдат само пороци в диспозитива на тълкувания съдебен акт, които водят до невъзможност да се изведе действителната воля на постановилия го съд. В случая не е налице такава неяснота в диспозитива на решението на СРС.

На следващо място, макар въззивната жалба на въззивниците- ищци, да е насочена срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която е отхвърлено обективираното в молба с вх. № 25062361/14.09.2022г. на адвокат Р. Г., като процесуален представител на Д. Г. А. и А. А. А. искане за тълкуване на решението в горепосочения смисъл, жалбоподателите не са навели конкретни доводи за неправилността на решението в тази обжалвана от тях част /единствените кратки фактически и правни доводи в жалбите на ищците са свързани с искането по чл. 250 ГПК/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят 4 следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ищците, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.

Пред настоящата инстанция искане за присъждане за разноски е направила единствено въззиваемата – страна ответник „Юробанк България“ АД, гр. София /правоприемник на БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., клон България с ЕИК 204915054/. С оглед изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция страната има право на разноски, но в случая заявената претенция на въззиваемата страна - ответник за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция се явява неоснователна доколкото подадения писмен отговор е бланкетен, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна - ответник не се дължи юрисконсултско възнаграждение на осн. чл.78, ал.8 ГПК.