Определение № 505 от 10.07.2026, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 505 гр. Ловеч, 10.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА МИТЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264300500306 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази:

Производство по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Подадена е частна жалба с вх. №4567/28.05.2026 г. от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление град ****, чрез юрисконсулт Е.К. срещу Разпореждане №1905/17.05.2026 г., постановено по частно гражданско дело №953/2026 г. по описа на Районен съд – Тетевен, с което е отхвърлено подадено от тях заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за вземания в размер на 591.04 евро главница, договорно възнаграждение 667.56 евро и мораторна лихва в размер на 100.52 евро, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението срещу длъжника Я. Ж. Р..

Посочва се, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, като посочва съдебна практика в тази насока.

Жалбоподателят изтъква, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка. По отношение на недължимостта на договорното възнаграждение, поради недействителност на процесния договор, сочи, че същият отговаря на всички законови императивни изисквания, като в него подробно са описаните всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език. Твърди, че Кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита на преддоговорния етап с 1 получаването на Стандартен европейски Формуляр за сравняване на различни предложения, така и със сключването на договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена в ОУ към договора.

Счита, че е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Според жалбоподателят кредитора няма задължение да изготвя и посочва методиката за формиране на годишния лихвен процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има, когато се предвижда референтен лихвен процент.

Посочва, че размерът на законната лихва подлежи на установяване в заповедното производство.

Излага, че за страните няма пречка да уговарят възнаграждение в полза на кредитора за ползването на кредита извън уговорения за това срок, като обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане, поради което на основани чл. 33 от ЗПК и общите условия се претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху посоченото в заявлението просрочено.

Посочва, че предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, процесният договор е изцяло действителен.

Моли съда да отмени обжалваното Разпореждане в частта, в която се отхвърля заявлението на "Профи кредит България" ЕООД за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Я. Ж. Р., като вместо него постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно главница в размер на 591.04 евро, договорно възнаграждение в размер на 667.56 евро, мораторна лихва в размер на 100.52 евро, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението.

Претендира разноски в размер на 7.67 евро за платена държавна такса и 25 евро юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и разгледа жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от легитимирана страна, в законоустановения за това срок. Обжалваното разпореждане е връчено на страната чрез ЕПЕП на 20.05.2026 г., а частната жалба е подадена на 27.05.2026 г. чрез ССЕВ, получена от Районен съд – Тетевен на 28.05.2026 г., при спазване на изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

2

Производството е образувано по повод подадено от "Профи кредит България" ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: ****, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Я. Ж. Р. с ЕГН **********, с настоящ адрес: град ****, за парично вземане в размер на 591.04 евро – неплатена падежирала главница по договор за кредит, дължима от вноска №8 с падежна дата 05.04.2025 г. до вноска №20 с падежна дата 05.04.2026 г., 667.56 евро договорна лихва, неплатено договорно възнаграждение, дължимо от вноска №8 с падежна дата 05.04.2025 г. до вноска №20 с падежна дата 05.04.2026 г., неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ в размер на 538.56 евро, дължимо от вноска №8 с падежна дата 05.04.2025 г. до вноска №23 в падежна дата 05.04.2026 г., неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит на в размер на 255.65 евро, мораторна лихва в размер на 100.52 евро за периода 06.09.2024 г. – 11.05.2026 г.; както и разноски – 117.60 евро юрисконсултско възнаграждение, 41.82 евро държавна такса и 51.10 евро такса за подготовка на документи.

Посочва, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит № 40027731719/19.08.2024 г.

С Разпореждане №1763/12.05.2026 г., заповедният съд е оставил заявлението без движение, като е дал на заявителя указания, да посочи какъв е размера на кредита, за какъв период е сключен, заплащана ли е частно сума и какво е погасено с направените плащания, както и да посочи на коя дата длъжникът е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост.

С молба от 15.05.2026 г. заявителят е посочил, че общата сума на направените плащания е в размер на 1598.39 евро, с която е погасено 1313.79 евро от задължението по погасителен план главница в размер на 395.01 евро, 437.56 евро договорно възнаграждение и възнаграждение за използвани допълнителни услуги в размер на 581 евро. С остатъка са погасени лихви за просрочие в размер на 254.14 евро и такси 30.68 евро. Уточнено е, че се претендират погасителни вноски, за които е настъпил падеж, поради което не е обявявана предсрочна изискуемост и длъжникът не е уведомяван.

Районен съд – Тетевен е постановил Разпореждане № 1905/17.05.2026 г. на Районен съд – Тетевен по ч. гр. д. № 953/2026 г., с което е отхвърлено изцяло заявлението по чл. 410 от ГПК на заявителя "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *****, гр. **** срещу длъжника Я. Ж. Р. с ЕГН **********, с настоящ адрес град ****.

Ловешки окръжен съд счита, че частната жалба вх. № 4567/28.05.2026 г. на "Профи кредит България" ЕООД е неоснователна.

При действието на чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или 3 добрите нрави, искането да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или да е налице обоснована вероятност за това, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България, както и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията Република България.

Действително производството по чл. 410 от ГПК е формално, като съдът по самото заявление установява дали са налице предпоставките по чл.

411, ал. 2 от ГПК за издаването на заповедта, една от тях е съществуване на вземането, като изхожда от изложените в заявлението обстоятелства.

Съгласно чл. 410, ал. 3, вр. чл. 411, ал. 2, т. 3, вр. чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи, като при установяване на неравноправна клауза и искането се основава именно на нея, респ. е налице вероятност за това, съдът отхвърля изцяло или частично искането.

В настоящото производство претенцията се основава на договор за потребителски кредит.

От приложените доказателства безспорно се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 4000 лева, за срок от 36 месеца, с размер на вноска 190.95 лева, ГПР 49.20%, годишен лихвен процент 41.00%, лихвен процент на ден 0.11%, дължима сума по кредита 6872.18 лева, относно който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В договора е уговорено възнаграждение за допълнителния пакет услуги „Фаст“, в размер на 1800 лева и „Флекси“, в размер на 3160 лева, като е посочено, че размерът на вноската по допълнителната услуга е 137.78 лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. В договора е посочено като общо задължение сумата в размер на 11 832.18 лева и общ размер на месечна вноска 328 лева.

Съгласно чл. 24 от ЗПК към настоящият договор са приложими и разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителя. В този смисъл уговорката за възнаграждението за допълнителния пакет е неравноправна клауза, тъй като нарушава изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като се дължи независимо от това дали длъжникът реално е ползвал пакета допълнителни услуги, освен това води до необосновано завишаване размера на сумата, която кредитополучателят се задължава да върне.

По отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране в остатъчен размер на 255.65 евро, начислената такса е в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това въпреки, че е наречена такса, е обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по същество 4 противоречи на разпоредбата на чл. 33 от ЗПК.

В настоящото производство предмет на въззивната жалба е частта на разпореждането на заповедния съд, с която претенцията за главница, договорно възнаграждение и лихва са отхвърлени. Освен неравноправността на цитираните по-горе клаузи от договора, касаещи допълнителния пакет услуги и такси за извънсъдебно събиране на задължението по кредита, настоящата инстанция констатира и нарушение на изискването към съдържанието на потребителския кредит на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочване ясно и разбираемо начина на определяне на ГПР, съгласно изискванията на закона. Действително в договора е посочен годишния лихвен процент – 41 %, лихвения процент на ден 0. 11%, ГПР по кредита, който е 49.

21 %, както и общата дължима сума, но липсва методиката на формиране на ГПР. В нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК няма данни в ГПР да е включено възнаграждението за допълнителните услуги, при което ще бъде надхвърлен определения допустим размер по смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така установените пороци на договора водят до неговата недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК и на основание чл. 23 от Закона, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на кредита, но не дължи договорна лихва или други разходи по кредита.

В конкретния случай, споразумението за допълнителни услуги е нищожно по смисъла на чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК. В този смисъл е и решение от 31.03.2024 година на СЕС по дело №С-714/22 г., съгласно което чл. 3 б. ж от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 28.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието ГПР по смисъла на посочения чл. 3 б. "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Освен това чл. 10, § 2 б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3 б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.