Решение № 2368 от 08.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2368 гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20251100510999 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 11458/16.06.2025г., постановено по гр.д. № 42424/2024 г. на Софийски районен съд, 151 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК 831094393, искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване на установено, че К. Х. М., ЕГН **********, му дължи на основание чл.

430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 1500 лева, представляващи главница по Договор за издаване на револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 006РКО-Б0949/11.02.2008 г., ведно със законната лихва от 12.06.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 3800,67 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода 19.08.2014 г. – 05.06.2023 г., сумата от 231,58 лева, представляващи наказателна лихва (неустойка) по т. 8 от договора за периода 19.09.2016 г. – 19.12.2016 г., сумата от 2,88 лева, представляващи законна лихва за периода 06.06.2023 г. – 11.06.2023 г., сумата от 84 лева, представляващи разноски за връчване на поканата за предсрочна изискуемост, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.

№ 38215/2023 г. на СРС, 151 състав.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е осъдил „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК 831094393, да заплати на К. Х. М., ЕГН **********, сумата от 1234,30 лева, представляващи разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от „Първа инвестиционна банка” АД. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно.

Твърди се, че е погрешен изводът на СРС, че в случая договорът за кредит е прекратен през м. 02.2014 г. Поддържа се, че според т. 19.1 и т. 19.2 от общите условия срокът на 1 договора се удължава автоматично за едногодишен срок, ако никоя от страните не е уведомила другата за прекратяване на договора. Твърди се, че клаузите на договора са ясни и разбираеми. Поддържа се, че в банката не е постъпвало заявление за прекратяване на договора от страна на кредитополучателя. В тази връзка се заявява, че кредитът е подновяван многократно до настъпване на предсрочната му изискуемост.

Твърди се, че банката е изпълнявала задълженията си по договора точно и добросъвестно, в съответствие с изискванията на закона. Поддържа се, че общите условия, представени по делото, са тези, които са действали към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че банката не е въвела други условия, различни от първоначално уговорените. Поддържа се, че в случая общите условия са неразделна част от договора и са задължителни. Твърди се, че препис от общите условия е предоставен на клиента още при сключване на договора за кредит. Сочи се, че според общите условия банката може да ги изменя едностранно. Поддържа се, че при разсрочване на еднократно задължение не се касае за периодични платежи, към които да се прилага кратката давност по чл. 111 ЗЗД. Поддържа се, че давността за вземането за главница е започнало да тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост, а именно – 06.06.2023 г. Предвид изложеното се моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете. Претендират се разноски по делото.

В установения за това срок е постъпил отговор от К. Х. М., с който се оспорва жалбата. Твърди се, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди се, че СРС е извършил цялостен анализ на всички събрани по делото доказателства. Заявява се, че правилно СРС е приел, че процесният договор е прекратен най-късно в края на м.

02.2024 г., като не е продължил след това действието си, защото не е издавана нова кредитна карта. Твърди се, че е правилен изводът на първата инстанция, че от този момент е започнала да тече погасителната давност. Твърди се, че в случая предсрочната изискуемост е неправилно и ненадлежно обявена. Сочи се, че за падежирали вземания не може да се обяви предсрочна изискуемост. Поддържа се, че СРС не е излагал мотиви, че процесните вземания за главница се погасяват с кратката давност. Твърди се, че липсват обстоятелства, които да доведат до спиране или прекъсване на давността. Поддържа се, че общите условия към договора не са валидно приети от длъжника по договора. Заявява се, че препис от общите условия не е връчван. Поддържа се, че освен това представените по делото общи условия са в сила от 18.11.2022 г. и не са приложими към процесния договор. Излагат се подробни съображения, че договорът за кредит е недействителен. Поддържа се, че не е ясно какъв е приложимият лихвен процент. Твърди се, че клаузите относно лихвата и разходите са формулирани неясно и не дават представа за възможните негативни последици от договора за кредит. Твърди се, че процесният договор е типов и потребителят не е имал възможност да преговаря за съдържанието на клаузите в него, поради което те не са индивидуално уговорени. Поддържа се, че в случая договорната лихва надвишава допустимия размер. Предвид изложеното се моли да се потвърди първоинстанционното решение в цялост. Претендират се разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в установения за това срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в 2 жалбата, с която е сезиран.

За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от правна и фактическа страна следното:

СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:

По делото е представен Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 06РКО-Б-0949/11.02.2008 г., сключен между „Първа инвестиционна банка” АД и К. Х.

М.. По силата на този договор банката е поела задължението да разкрие картова разплащателна сметка и да издаде револвираща международна кредитна карта с чип в полза на К. Х. М.. В чл. 2 и чл. 3 от договора е посочено, че банката предоставя кредит овърдрафт в размер на 1500 лева, който може да се използва в срок до 11.02.2010 г.

Според чл. 3 от договора срокът на кредита се подновява автоматично според предвиденото в общите условия на банката. С подписване на договора според чл. 11 от същия потребителят декларира, че е запознат и е получил препис от общите условия на банката.

В чл. 6 от договора е предвидено, че ако до датата на падежа се погаси дебитното салдо, формирано до края на последната отчетна дата, банката не начислява лихва върху дебитното салдо. По арг. от чл. 7 от договора, ако до датата на падежа не е погасен пълният размер на дебитното салдо, се заплаща годишна лихва. Към датата на сключване на договора тя е в размер на 16 % за дебитни салда, формирани от ПОСтрансакции, и 18 % за всички останали дебитни салда по разплащателната сметка.

Съгласно чл. 8 от договора при надвишение на кредитния лимит се начислява наказателна лихва, която към датата на сключване на договора е в размер на лихвата по чл. 7 плюс 12 пункта според вида на трансакцията. При непогасяване на минималната погасителна вноска до падежа се начислява наказателна лихва в размер на 1/12 от наказателната надбавка за надвишението на разрешения кредитен лимит.

Горепосоченият договор е сключен на 11.02.2008 г. Същият представлява договор за потребителски кредит, към който са приложими разпоредбите на ЗПК (отм.

2010 г.). Според въззивния съд процесният договор за кредит, свързан с използването на кредитна карта, отговаря на минималните изисквания по чл. 10 ЗПК (отм.). В текста на договора се съдържат данни за горната граница (лимита) на кредита, условията за ползване и връщане на кредита, както и данни за годишния лихвен процент.

В договора за кредит потребителят кредитополучател е декларирал, че е съгласен с приложимите общи условия на банката за договорите за издаване на международни кредитни карти с чип. За разлика от сега действащия закон, в ЗПК (отм.) не е съществувало изискване всяка страница от общите условия да се подписва от потребителя. Такова изискване не е съществувало и в ЗЗП. С оглед изложеното въззивният състав споделя извода на СРС, че договорът за кредит е действителен.

От приетата по делото счетоводна експертиза е видно, че на 25.02.2011 г. К. Х.

М. е получил международна кредитна карта със срок на валидност до м. 02.2014 г.

Вещото лице сочи, че тази кредитна карта е използвана от К. Х. М., като последната осчетоводена картова операция е от 16.01.2012 г. за сумата от 10 лева. След тази дата не са извършвани тегления или плащания. Вещото лице е констатирало също така, че К. Х. М. не е получил новоиздадената му кредитна карта със срок на валидност до м.

02.2017 г. Поради това тази карта е била унищожена от банката на 07.11.2014 г.

Експертът установява, че от 19.05.2012 г. кредитният лимит по процесния договор за кредит е бил надвишен и вече е било невъзможно да се извършват тегления или 3 плащания.

По делото не са представени общите условия на „Първа инвестиционна банка” АД, действали към датата на сключване на договора за кредит с К. Х. М.. Към исковата молба, както и в заповедното производство, са представени само общи условия, изменени и допълнени на 18.11.2022 г. В този смисъл съдът не може да извърши преценка какви са били условията за подновяване на договора за кредит към момента на неговото сключване. Поради това следва да се приеме, че договорът за кредит е бил подновен до 28.02.2014 г., защото на тази дата е изтекла последно издадената на К. Х.

М. международна кредитна карта. Както се установява от счетоводната експертиза тази кредитна карта е използвана от длъжника на 16.01.2012 г. Подновяването на срока по кредита до 28.02.2014 г. съответства на предвидената в чл. 3 от договора възможност и активното поведение на потребителя да получи и да използва кредитната карта, валидна до м. 02.2014 г. След 28.02.2014 г. срокът по кредита не е продължаван, защото не се установява К. Х. М. да е получил в свое държане нова пластика (кредитна карта), чрез която да използва разплащателната сметка, по която се предоставя процесният кредит овърдрафт.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и общите условия на „Първа инвестиционна банка” АД, действали към датата на сключване на процесния договор за кредит, да са идентични с представените по делото, то отново не може да се направи извод, че срокът на процесния договор за кредит е продължаван многократно до 2023 г., както се поддържа във въззивната жалба. Действително според чл. 19 от представените по делото общи условия срокът на договора за кредит се удължава автоматично за нов едногодишен период, ако никоя от страните не е уведомила с писмено предизвестие другата за прекратяване на сделката. Тази уговорка обаче е неравноправна и поради това нищожна на основание чл. 146 ЗЗП. Посочената уговорка на чл. 19 от общите условия свързва подновяването на договора с липсата на волеизявление на длъжника за прекратяване на договорните отношение. Тоест изисква се активно поведение от страна на потребителя, за да не се стигне до това да се продължи срокът на договора. Така посочената клауза на чл. 19 от общите условия нарушава изискванията за добросъвестната търговска практика. Това е така, защото клаузата позволява дори при значително просрочие и надвишаване на кредитния лимит облигационната връзка между страните да се подновява поради неясните икономически последици за средния потребител, на когото се възлага изрично да заяви, че не желае договорът да се продължава. Клаузата позволява запазване на основанието, на което банката начислява възнаградителни лихви и такси, въпреки че е възможно кредитният лимит да е бил надвишен. Тоест позволява се значителното нарастване на дълга, при което по-силният икономически субект недобросъвестно да не предприема в продължение на години действия за събиране на вземането си.