Решение № 2164 от 18.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2164 гр. Пловдив, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20225330113359 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Б. В. М. срещу “Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 876,40 лева – неустойка по Договор за паричен заем № *** г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД.

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № *** г. Вземанията по посочения договор са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, като ответникът е получил обаждане за дължимостта на сумата на** г. На същата дата ответникът изпратил и съобщение до ищеца да се свърже с представител на дружеството с оглед погасяване на задължението за неустойка по посочения договор за кредит. Ищецът възразява, че не дължи сумата от 876,40 лева, представляваща неустойка по Договор за паричен заем № ** г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. Поддържа, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, също така и неравноправна, предвид обстоятелството, че предвижда задължение на потребителя да заплати необосновано високо обезщетение. Навеждат се доводи, че същата представлява и добавък към възнаградителната лихва, който не е включен в ГПР.

Предвид изложеното, моли се предявеният иск да бъде уважен.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Агенция за 1 контрол на просрочени задължения“ ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Възразява се, че от страна на ищеца не са ангажирани годни доказателствени средства, които да установят, че сумата в размер на 876,40 лева е претендирана от ответника. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че сумата се претендира от ответното дружество, се посочва, че неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, поради което не се явява нищожна. Досежно доводите за неравноправност на клаузата за заплащане на неустойка, се посочва, че същата се явява индивидуално уговорена, поради което нормата на чл. 146, ал.1 ЗПК се явява неприложима.

Предвид изложеното, моли се така предявеният иск да бъде отхвърлен.

Претендират се сторените разноски.

С протоколно определение от 05.05.2023 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера предявения иск като същият е намален от сумата в размер на 876,40 лева на сумата в размер на 271,92 лева, а производството е частично прекратено за разликата над посочения размер до пълния претендиран поради оттегляне на исковата претенция.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и Б. В. М. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ** г. /л. 24 – л. 26/, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 1250 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 35 % и ГПР в размер на 41,72 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, и 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение на посоченото задължение, ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 876,40 лева.

На основание Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г. и Приложение № ** г. /л.38 - 40/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило на ответника “Агенция за контрол на просрочени задължения” АД вземанията по процесния договор за кредит, а именно: главница в размер на 475,96 лева, договорна лихва в размер на 25,72 лева, неустойка в размер на 271,92 лева и лихва за забава в размер на 18,61 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и Б. В. М. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен 2 заем под формата на револвиращ кредит с максимален размер от 1250 лева.

Вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения / цесия / от дата **г. Предвид това, титуляр на вземанията по договора за кредит от **г. е именно ответното дружество.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С предявения отрицателен установителен иск, ищецът се стреми да отрече претендирано от ответника право – в случая сумата от 271,92 лева неустойка по Договор за паричен заем № ** г. Доказателствената тежест при предявения отрицателен установителен иск е разменена, като в тежест на ответника е да установи наличието на валидно основание, по силата на което ищецът му дължи горепосочените суми.

В конкретния случай твърденията на ищеца за недействителност на Договора за кредит, а оттам и за недължимост на процесните суми следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т 8 от Договора и компонентите, включени при нейното формиране, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал.1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на физическо лице- поръчител (което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция за срока на договора. При неосигуряване на обезпечение в срок, съобразно чл. 4, ал.2 от договора за кредит, длъжникът дължи на кредитора неустойка, определена в размер на 876,40 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал.1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.

1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (до 1250 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или с възможност за осигуряване на банкова гаранция за цялата сума по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от 3 всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуемо вземането по чл. 4, ал.2 от договора, то същото е с характер на възнаграждение и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР.

В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в процесния договор за кредит, вземанията дължими при непредоставяне на обезпечение и при забава в плащанията по договора, не фигурират като стойност, а единствено като процентно изражение.

Предвид гореизложеното, съдът счита, че ответникът не обоснова наличието на валидно основание, на база на което да претендира от ищеца сумата от 271,92 лева, която му е прехвърлена по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от ** г. и Приложение № ** г.