Решение № 4839 от 13.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4839 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

ИНА БР. МАРИНОВА при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20261100504893 по описа за 2026 година

,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. Г. Н. срещу Решение № 1368/23.01.2026 г. по гр.д. № 25298/2025 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която е отхвърлена претенцията й по чл.57, ал.2 СК за увеличаване на месечната наемна цена на притежаваната от нея ½ ид.ч. от семейното жилище с административен адрес гр.София, ж.к. „******** за разликата над увеличения размер от 152,62 евро до пълния предявен размер от 281,21 евро.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Оправено е искане за отмяна на първоинстанционното решение в атакуваната част и постановяване на друго, с което да бъде увеличена наемната цена до претендирания размер. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Г. И. И. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който застъпва становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от страна, притежаваща правен интерес от обжалването и е насочени срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваната му част.

Софийски градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи на страните, приема за установено следното:

1

С Решение № 1368/23.01.2026 г. по гр.д. № 25298/2025 г. по описа на Софийски районен съд е изменен, на основание чл.57, ал.2, изр. трето СК, определеният с Решение № III-90-142/01.06.2010 г. по гр.д. № 10792/2009 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 01.06.2010 г., размер на месечния наем за ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, район „Люлин“, ж.к. ********, който Г. И. И. е осъден да заплаща в полза на А. Г. Н. е изменен, като първият е осъден да заплаща на последната месечен наем за ползването на семейното жилище на горепосочения административен адрес в размер на 152,62 евро месечно, считано от подаване на исковата молба до промяна на обстоятелствата и искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 152,62 евро месечно до пълния предявен такъв от 281,21 евро месечно, като неоснователен. Със съдебното решение Г. И. И. е осъден да заплати на А. Г. Н. сторените в производството разноски съобразно уважената част от иска в размер на 216,41 евро и А. Г. Н. е осъдена да заплати на Г. И. И. сторените разноски съобразно отхвърлената част от иска в размер на 698,06 евро.

Не е спорно в производството и от представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства се установява, че с Решение № III-142/01.06.2010 г. по гр.д. № 10792/2009 г. по описа на Софийски районен съд е прекратен сключеният между страните граждански брак и е утвърдено постигнато помежду им споразумение, по силата на което ползването на семейното жилище с административен адрес гр.София, ж.к. „******** е предоставено на Г. И. И., който е задължен да заплаща месечен наем за притежаваната от съпругата ½ ид.ч. от апартамента в размер на 200 лева.

Страните не спорят, че са съсобственици при равни квоти на процесното жилище, чиято покупка е финансирана с банков кредит, непогасен понастоящем.

От приетата във въззивното производство съдебна техническа експертиза (СТЕ), която съдът възприема при условията на чл.202 ГПК като пълно, обективно и компетентно изготвена, се установява, че месечния наем на семейното жилище по средни пазарни цени възлиза на 670 лева, като настъпилото в хода на производството изменение в размера на наемната цена следва да се съобрази от съда при приложение на нормата на чл.235, ал.3 ГПК. При определяне на наемната цена вещото лице е съобразило състоянието на имота, площта, местонахождението му (включително от гледна точка на близост до сгради за обществено обслужване, обществен транспорт, комуникационна обезпеченост и изградена инфраструктура), прилагайки метода на пазарните аналози, поради което съдът няма основание да приеме различен размер на месечния наем за имота.

Не следва да бъде споделено поддържаното от въззиваемата страна виждане, че актуалната наемна цена на имота не отчита овехтяването на апартамента за периода от 05.05.2025 г. до датата на изготвяне на експертизата. Видно от таблица, съставляваща приложение № 2 към експертизата и от изслушването на вещото лице актуалната наемна цена е формирана при съобразяване на състоянието на имота при извършване на огледа и след прилагане на коригиращи коефициенти, свързани с разположението му, включително по етаж, площ, обзавеждане, физическо състояние, а наемната цена към 05.05.2025 г. е производна на актуалната и се формира на база на последната.

2

Наемът на неползващия имота бивш съпруг в случая възлиза на половината от средната месечна наемна цена. Поради това дължимият месечен наем на въззивника е в размер на 335 лева или 171,28 евро, считано от деня следващ устните състезания пред въззивния съд. В периода от депозиране на исковата молба до деня на устните състезания пред въззивния съд следващият се на въззивника месечен наем е правилно определен. В последната насока въззивният съд съобразява, че разликата между дадените средни наемни цени от двете вещи лица през този период е несъществена - едва 2,81 евро и същата се дължи на ползваните пазарни аналози, като в тази част експертната оценка на инж.Ц. е дадена като производна от актуалната наемна цена.

Съгласно чл.57, ал.2, изр.3 ГПК определеният размер на наема може да бъде изменян при промяна на обстоятелствата.

Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за установена настъпила промяна в обстоятелствата по смисъла на горецитираната правна норма и е констатирал наличие на основания за изменение размера на дължимата за ползването на бившето семейно жилище наемна цена, доколкото след датата на първоначалното й определяне с Решение № III-142/01.06.2010 г. по гр.д. № 10792/2009 г. по описа на Софийски районен съд по реда на чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК е настъпило изменение на обективните условия, при които се развива наемното правоотношение между страните, доколкото са променени пазарните условия и наемните цени на недвижимите имоти с характеристиките на процесното жилище, като настъпилата промяна има траен и съществен характер.

Първоинстанционният съд не е приспадал от дължимата наемна цена ползвана от пълнолетния син на страните площ, поради което доводите във въззивната жалба по отношение на общото дете на страните са неоснователни.

Ирелевантни при определяне на наема са доводите на въззиваемата страна, развити още в първоинстанционното производство във връзка с погасяване на кредита, послужил за закупуване на семейното жилище. Отношенията между страните по повод изпълнената от една от тях в повече от твърдяната й част от погашенията към кредитора следва да се уредят при съобразяване на разпоредбите на чл.32, ал.2 СК и чл.127, ал.2 ЗЗД - съпрузите са солидарни длъжници за взетия по време на брака банков кредит за закупуване на семейното жилище и ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, този съпруг може да претендира от другия за заплащане на припадаща се част от платеното съобразно притежаваната от този съпруг квота в съсобствеността.

Предоставеното с Решение № III-142/01.06.2010 г. по гр.д. № 10792/2009 г. по описа на Софийски районен съд ползване на семейното жилище на въззиваемия има възмезден характер и същият дължи на въззивника наемна цена, която следва да бъде определена чрез експертно заключение относно размера на средния пазарен наем. Доколкото след първоначалното определяне на наемната цена е последвала промяна на обстоятелствата, при които същата е определена и при отчитане на фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право за ползване на притежаваната от въззивника ½ ид.ч.

3 от семейното жилище следва да се определи наемна цена от още 18,66 евро, считано от 30.06.2026 г.

Не намира опора в доказателствената съвкупност по делото твърдението на въззивника, поддържано и в писмените бележки, че обективно средният пазарен наем на жилището е много по – висок от определения от вещото лице, а двойното поскъпване на наемите на имоти в гр.София от датата на първоначалното му определяне, като неподлежащо на доказване обстоятелство съгласно чл.155 ГПК, следва да се съобрази от съда с оглед компетентността и общата му култура. В случая въззивният съд прави фактически изводи, за които не притежава специални знания въз основа на заключение на допуснатата по искане на въззивника експертиза, чието заключение не е оспорено от същата страна, съобразявайки ТР от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпросът относно липсата на положена дължима грижа на добрия стопанин от страна на въззиваемия за поддръжка на съсобствената на страните вещ и за продължаващото ползване на същата след навършване на пълнолетие от сина на страните надхвърлят рамките на настоящето производство.

Правомощието на съда да реши въпроса относно ползването на семейното жилище има същата правна природа като правомощието на съда да разпредели ползването на съсобствена вещ – спорна администрация. Съдебното решение, постановено в двете производства, не формира сила на пресъдено нещо, но има изпълнителна сила (т.1 от ТР № 13 от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 Г. на ОСГК на ВКС). Този съдебен състав не споделя изразеното в Определение № 441 от 14.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 352/2012 г., IV г. о. и възприето с Решение № 149 от 1.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 638/2023 г., IV г. о., ГК виждане за недопустимост на осъдителен дсипозитив по чл.57, ал.2 СК за бъдеще време и задължението на съда да се ограничи единствено до определяне на размера на дължимата цена за ползване (месечната наемна цена). Във връзка със същите следва да се посочи, че сходно на наемното правоотношение възниква ex lege с влизането на решението по чл.56 СК в сила по аргумент от разпоредбата на чл.57, ал.1 СК. В случая възникване на задължението не е поставено в зависимост от това доколко ползването е предоставено, тъй като същото е сторено с решение от 01.06.2010 г., същото е влязло в законна сила и липсва спор, че ползването на семейното жилище е реално предоставено на въззиваемия. Поради това в случая възникване на задължението за заплащане на наема не е поставено в зависимост от волята на страна по спора.

Настоящият състав възприема виждането за допустимост на осъдителния диспозитив, изразено в Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о. (със същото касационната инстанция е постановила осъдителен диспозитив за наем в размер на 166,25 лева за ползване на семейното жилище, считано от датата на влизане в сила на решението за предоставяне ползването на жилището, до настъпване на основание за изменение или прекратяването му); в Решение № 96 от 14.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2015 г., IV г. о.

(с което е оставено в сила въззивно решение в частта, в която е постановен осъдителен диспозитив по претенцията по чл.57, ал. 2 СК за месечен наем в размер 250 лв. за ползването 4 на семейното жилище, считано от влизане в сила на решението в частта за ползването на семейното жилище); в Решение № 109 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4396/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Определение № 591 от 01.07.2020 г. по гр. д. № 1340/2020 г. на ІІІ г. о. на ВКС (с което не е допуснато до касационно обжалване и не е санкционирано с обезсилване решение на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е постановен осъдителен диспозитив по претенцията по чл.57, ал.2 СК за месечен наем на неползващия бивш съпруг, считано от влизане в сила на съдебното решение); в Определение № 250 от 19.02.2013 г. по гр. д. № 1151/2012 г., г. к., ІV г. о. на ВКС (с което не е допуснато до касационно обжалване и не е санкционирано с обезсилване решение на въззивен, с което е потвърдено първоинстанционно с постановен осъдителен диспозитив по чл.57, ал.2 СК за бъдеще време).