Определение № 321 от 03.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 321 гр. София, 03.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Частно касационно търговско дело № 20258003902450 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение № 2470/26.09.2025г. по в.ч.гр.д. № 2413/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 260998/18.06.2025 г., с коeто е оставено без уважение искането на „Холдинг Български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за изменение в частта за разноските на определение № 260702/28.04.2025 г. по т.д. № 1408/2020 г. на Софийски градски съд, за сумата над 150 лв. до 540 лв., като вместо това е изменено в частта за разноските определение № 260702/28.04.2025 г. по т.д. № 1408/2020 г. на СГС, като „Първа инвестиционна банка“ АД е осъдена да заплати юрисконсултски възнаграждения в размери по 390 лв. за всяко от дружествата, а в останалата му част /с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Първа инвестиционна банка“АД/ определението на СГС е потвърдено.

В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, както в частта, с която се отменя първоинстанционното определение и се присъждат юрисконсултски възнаграждения на насрещните страни за разликата над 150 лв. до 540 лв., така и в частта, с която се потвърждава първоинстанционното определение, с 1 което на всеки от ответниците са присъдени разноски в размер на по 150 лв. и е оставено без уважение искането на „Първа инвестиционна банка“ АД за присъждане на разноски. Моли се за допускане на касационно обжалване и за отмяна на атакуваното определение на Софийски апелативен съд, като вместо него бъде постановено друго, с което да се отмени първоинстанционното определение в обжалваните от „Първа инвестиционна банка“ АД части, и вместо това се уважи молбата по чл.248 ГПК на банката и се оставят без уважение исканията на насрещните страни за присъждане на разноски, а при условията на евентуалност на насрещните страни да бъдат присъдени юрисконсултски възнаграждения в минимален размер– по 100 лв., съгласно чл.

78 ал.8 изр. 2 ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр.с чл. 25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Излагат се подробни съображения, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи на банката, но е взел предвид всички твърдения на ответните страни, поради което са нарушени принципите на състезателното начало и на равенството на страните. Прави се позоваване на константната практика на ВКС, съгласно която при отказ от иск и направено искане за присъждане на разноски се изследват причините,поради които е заведен искът и е направен отказ от него, за да се прецени коя страна има право на разноски. Поддържа се тезата, че в случая с неправомерните си действия ответниците са дали повод за образуване на настоящото производство, поради което в случая направените от банката разноски са й дължими, а тя от своя страна не дължи разноски на насрещните страни. Евентуалното искане за намаляване до размер на по 100 лв. се обосновава с факта, че производството не се е развило в пълнота и е подаден единствено отговор на исковата молба, с оглед което размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение по 540 лв. за всеки един от ответниците- се явява прекомерен.

Насрещните страни- „Холдинг Български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ- Товарни превози“ ЕООД са депозирали общ отговор в срока по чл. 276 ал.1 ГПК, в който са оспорили основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на подадената частна касационна жалба.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение 2 констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията.

Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

С определение № 260702/28.04.2025 г., постановено по т.д. № 1408/2020 г. на Софийски градски съд, е прекратено производството по делото, образувано по предявени от банката срещу посочените три търговски дружества осъдителни искове с общ материален интерес от 720 460,81 евро, поради направен отказ от исковете, като искането на ищеца за присъждане на разноски е оставено без уважение. В законоустановения срок страните са подали молби с искания за изменение / ищецът/ и допълване /ответниците/ на прекратителното определение в частта за разноските.

С определение № 260998/18.06.2025 г. по същото дело съставът на Софийски градски съд е осъдил ищеца да заплати на ответниците юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лв., като е оставено без уважение както искането на последните за горницата до 540 лв. за всеки един от тях, така и искането на ищеца за присъждане на разноски по делото.

За да се мотивира, съдът е приел, че всеки един от ответниците е бил представляван от юрисконсулт, поради което и с оглед изхода на делото им се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лева, определено по реда на чл.78 ал.8 ГПК вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25 ал.1 и ал.2 от Наредба за заплащане на правната помощ. Предвид обстоятелството, че ответниците не са дали повод за образуване на делото и факта, че при отказ от иска отговорността за разноски е на ищеца, първоинстанционният съд е приел за неоснователно искането на ищеца за присъждане на разноски.

Сезиран с частни жалби от двете страни срещу така постановеното определение на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че основавайки исковете си за парични вземания на изначално нищожни 3 договори, признати с влязло в сила съдебно решение / която нищожност е изначална и поради това установяването й с влязло в сила решение не може да се тълкува като новонастъпил в хода на делото факт/ , ищецът е станал повод за завеждане на делото, а не ответниците, а субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на които основава исковите си претенции, не може да обоснове извод, че ответниците са станали повод за завеждане на делото. Приел е за неоснователни аргументите на ищеца,че страната, спечелила обуславящото дело, което е формирало силата на пресъдено нещо, следва да е отговорна за разноските по последващо образувано обусловено дело. За неоснователен е намерил и довода на ищеца, че причината да бъдат предявени процесните осъдителни искове била изтичането на погасителната давност на вземането за лизингови вноски, като се е позовал на факта, че още през 2014 г. ответниците в настоящото производство във връзка с предявени от тях искове срещу „Първа инвестиционна банка“ АД са се позовали на нищожността на договорите за обществена поръчка и цесия, т.е. много преди предявяването на процесните искове на 23.10.2020 г. С оглед това въззивният съд е заключил, че именно ищецът, основавайки исковете си на нищожни договори, е станал повод за образуване на настоящото производство, поради което право на разноски имат не той, а ответниците.

Във връзка с размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, Софийски апелативен съд е споделил като основателно оплакването на ответниците, че в първата съдебна инстанция размерът на юрисконсултското възнаграждение е бил неправилно определен. Позовал се е на разпоредбата на чл. 78 ал.8 ГПК, съгласно която съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение на страната, когато е защитавана от юрисконсулт, съобразно разпоредбите на чл. 37 ал. 1 ЗПП и чл. 25 ал.1 и ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ. Отчел е, че всеки един от ответниците е защитаван от юрисконсулт до приключване на двустранната размяна на книжата по делото, отказът от исковата молба е подаден след като ответниците са упражнили правото си на защита в пълен обем, което има за правна последица прекратяване на производството пред съда и ангажиране на отговорността на ищеца за разноски в полза на ответниците на основание чл.78 ал. 4 ГПК.

При определянето на справедливия размер на юрисконсултското възнаграждение съдът се е позовал на обективни критерии – предметът на 4 делото - множество субективно, обективно и кумулативно съединени искове; видът и количеството на извършени процесуални действия - представени от страните множество писмени доказателства и наведени множество фактически и правни твърдения; цената на предявените искове, възлизаща в общ размер на 720 460,81 евро. С оглед факта, че по закон на съда е предоставено правото на преценка за размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, като са определени и следните граници-минимум от 100 лв. и максимум от 360 лв., който може да се увеличи от съда до 50 на сто от горната сума, ако материалният интерес е над 10 000 лв., в конкретния случай въззивният съд е счел максималния размер от по 540 лв. за юрисконсултско възнаграждение за всеки един от ответниците за първоинстанционното производство за справедлив такъв.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор е поставил следните въпроси, които според него са от значение за изхода на делото:

1/ „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи?“

По първия поставен въпрос като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.1 ГПК - противоречие със следната съдебна практика: определение № 959 от 3.11.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1638/2023 г. на I т. о. на ВКС и определение № 308 от 28.02.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на IV г. о. на ВКС.

2/ „Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон?“

По втория въпрос частният касатор се е позовал отново на приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, визирайки противоречие с Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, определение 5

№ 383 от 13.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2647/2020 г., IV г. о., ГК, определение № 60228 от 23.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1336/2021 г., IV г. о., ГК, определение № 50245 от 9.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2884/2022 г., II г. о., ГК, определение № 3115 от 19.10.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4110/2023 г., IV г. о., ГК, определение № 1020 от 5.03.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 651/2025 г., IV г.о., ГК, определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 843 от 17.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ГК, определение № 111 от 10.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 953/2016 г., IV г.о., ГК, определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, определение № 114 от 12.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 276/2020 г., I т. о., ТК, определение № 143 от 18.09.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1975/2020 г., II г. о., ГК, определение № 73 от 23.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4831/2021 г., IV г. о., ГК, определение № 2843 от 10.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1646/2024 г., III г. о., ГК, определение № 2927 от 12.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1538/2024 г., III г. о., ГК, определение № 454 от 3.02.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4254/2024 г., III г.о., ГК и определение № 973 от 28.02.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 543/2025 г., IV г. о., ГК.