Решение № 4839 от 23.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4839 гр. София, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Ваня Н. И.а при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100500758 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 07.11.2024г., постановено по гр.дело № 23837/2024г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, са уважени предявените от В. Р. З. срещу Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД, гр. София, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл.

225, ал. 1 от КТ искове, като е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на В. Р. З., извършено на основание чл. 71, ал. 1 КТ със Заповед за прекратяване № 256/28.02.2024г. на изпълнителния директор на Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД; ищцата е възстановена на основание чл.

344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността „санитар“ при ответника Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД; като ответното дружество е осъдено на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ да заплати сумата от 1 026 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 28.02.2024г. до 29.03.2024г. включително, ведно със законната 1 лихва, считано от датата на подаване на исковата молба пред съда 23.04.2024г. до окончателното изпълнение.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, е подадена въззивна жалба от ответника Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Сочи, че предявеният осъдителен иск за вземане в размер на 1 026 лева е следвало да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане. Твърди, че в отговора на исковата молба е въведено своевременно възражение за прихващане със сумата от 7 931, 52 лева, представляваща заплатено на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяванс на трудовото й правоотношение, Излага, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да приеме за разглеждане релевираното от ответното дружество възражение за прихващане. Аргументира това съображение с обстоятелството, че в исковата молба ищцата е навела твърдения, че с оспорената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е прекратен трудовият й договор от 26.07.2006г.

Едва в първото съдебно заседание ищцата е уточнила, че предмет на процесния спор е законосъобразността на прекратяването, извършено със заповед от 28.02.2024г. и касаещо правотношението между страните, възникнало от трудов договор от 04.09.2023г. Счита, че това уточнение не е пречка за приемане за съвместно разглеждане на релевираното възражение за прихващане. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано не е взел предвид обстоятелството, че е ирелевантен моментът, в който е изплатено обезщетението, предмет на възражението за прихващане – дали при прекратяване на предходно или по-късно възникнало трудово правоотношение, тъй като в конкретния случай страните по правоотношението са едни и същи. Въззивникът излага, че ако уволнението бъде признато за незаконно и отменено, съответно ищцата бъде възстановена на работа, какъвто е разглеждания случай, то основанието за заплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ ще отпадне. Противното би довело до неоснователно обогатяване на работника. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли като погасен чрез прихващане.

2

Въззиваемата страна В. Р. З. оспорва въззивната жалба. Счита обжалваното решение за правилно, като постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест и в правилно приложение на относимите материално-правни норми.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че по силата на трудов договор № 450/26.07.2006г. същите са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „санитар“, както и че правоотношението е било прекратено по взаимно съгласие на 11.08.2023г.

С молба от 10.08.2203г. ищцата е направила искане за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 6 работни заплати, поради придобито право на пенсия. Не е спорно, че това обезщетение е било заплатено, както и че същото е в размер на 7 931, 52 лева.

Впоследствие, страните са сключили нов трудов договор № ЧР-09560/04.09.2023г., по силата на който В. З. е била назначена на длъжността „санитар“. В трудовия договор е уговорен изпитателен срок от 6 месеца в полза на работодателя за проверка на годността на работника да изпълнява възложената работа. Позовавайки се на посочената клауза и в рамките на уговорения срок за изпитване, работодателят е прекратил правоотношението между страните със заповед № 256/28.02.2024г. на изпълнителния директор на ответника.

С влязло в законна сила съдебно решение, постановено по гр.д. № 23837/2024г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, са уважени предявените от В.

3

Р. З. срещу Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 71, ал. 1 КТ със Заповед за прекратяване № 256/28.02.2024г. на изпълнителния директор на Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД и ищцата е възстановена на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността „санитар“ при ответника Специализирана болница за активно лечение (СБАЛ) по детски болести – „Проф. Иван Митев“ ЕАД.

На етапа на въззивното производство между страните по делото не е спорно и обстоятелството, че в полза на ищцата е възникнало вземане по чл.

225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за исковия период в размер на 1 026 лева.

Настоящият съдебен състав счита за основателни оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неразглеждане на своевременно релевирано от ответника възражение за прихващане по отношение на претендираното вземане по чл. 225, ал. 1 от КТ. В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило основателността на предявената осъдителна претенция за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради неоснователност на обуславящите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. В условията на евентуалност е направено възражение за прихващане с вземане на работодателя в размер на 7 931, 52 лева, представляваща заплатено на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяванс на трудовото й правоотношение. Първоинстанционният съд не е приел за разглеждане предявеното възражение по съображения, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ е платено на ищеца при предходно прекратяване на трудово правоотношение, което прекратяване не е било оспорено от ищеца и не е предмет на разглеждане в настоящия трудов спор.

Възражението за прихващане е правопогасяващо процесуално средство за защита на ответника. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия /активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно /определено по основание и размер/, а 4 задължението на прихващащия /пасивното вземане/ е достатъчно да е изпълняемо. Възражението за прихващане е процесуално право на ответника за защита срещу предявения иск с насрещно негово вземане, което по аргумент от чл. 298, ал. 4 от ГПК става предмет на делото. За да стане предмет на делото същото следва да е индивидуализирано и допустимо. От общото изискване исканията и възраженията на страните да бъдат обосновани се налага извод, че възражението за прихващане следва да бъде в достатъчна степен индивидуализирано чрез релевантните за прихващането белези – правопораждащият го юридически факт, съдържанието и субектите на компенсационното правоотношение и относимите към настъпването на погасителния му ефект елементи. Възражението за прихващане може да е процесуално недопустимо в случай, че е налице влязло в законна сила съдебно решение по спора, предмет на възражението за прихващане – в този случай е налице процесуална пречка от категорията на абсолютните, водеща до недопустимост да бъде разгледано заявеното възражение за прихващане. В случай, че възражението за прихващане е редовно /индивидуализирано/, допустимо и не е преклудирано, съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по неговата основателност.

В настоящия случай първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е разгледал надлежно заявеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за прихващане. Изложените в мотивите на СРС съображения касаят преценка на основателността на искането за извършване на компенсация между двете вземания.

По същество на релевираното възражение за прихвашане:

Ответното дружество твърди, че в негова полза е възникнало вземане за връщане на неоснователно получено от ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, като твърди хипотеза на получено от работника вземане на отпаднало основание. Излага, че при отмяна на процесната уволнителна заповед и възстановяване на ищцата на заеманата от същата длъжност, то трудовоправната връзка се възстановява и платеното от работодателя обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ подлежи на връщане.

Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ постановява, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за 5 прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурител стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т.е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерий - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол.

Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж - при възникване на правото за пенсия. Работникът или служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 233, ал. 3 от КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало, се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси гратификацията по общия ред, стига да не е погасена по давност.