Решение № 16 от 10.02.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Варна, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Ив. Петрова

Членове:

Юлия Р. Бажлекова

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско дело № 20243000500450 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни жалби и на двете страни по спора, срещу решение № 225/09.08.2024 г., постановеното по гр. д. № 590/2023г. по описа на ОС – Добрич.

Е. С. Р., чрез процесуалния представител адв. Е. Ф. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за горницата над присъденото обезщетение от 30 000 лв. до предявения размер от 270 000 лв. и за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 21.08.2020г. до 21.08.2023г.

Във въззивната жалбата са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон и стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушаването на чл.6 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че съдът не е изложил мотиви защо е приел че искът за горницата над сумата от 30 000 лева е неоснователен.

Счита, че не са обсъдени всички наведени доводи относно претендирания размер, както и относимата съдебна практика на ЕСПЧ. Излага подробни аргументи по съществото на спора. Оспорва като неправилен и изводът на първоинстанционния съд за началния момент на дължимото обезщетение за забава, като посочва, че същият е в противоречие с материалния закон и стандартите на ЕСПЧ. Иска се отмяна на решението на ОС Добрич и 1 уважаване на исковете в предявените размери. Претендира присъждане на разноските по делото.

Срещу подадената жалба не е постъпил отговор от насрещната страна.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, в която е осъдена да заплати на Е. С. Р. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № 11-048/1999г., за периода от образуване на делото на 31.01.1991г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.08.2023 г. до окончателното й изплащане. Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата, а в условие на евентуалност са наведени доводи за прекомерност на присъденото обезщетение. Твърди се, че не е отчетена фактическата и правна сложност на наказателното производство и липсата на доказателства за това, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди, като не са съобразени относимите критерии по чл. 52 ЗЗД. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в тази му част и отхвърляне на исковата претенция.

Срещу подадената от Прокуратурата на РБ въззивна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна – Е. С. Р..

В съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, доразвиват подробно доводите си, излагат пространни становища по същество на спора.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

Предявените от Е. Р. срещу Прокуратурата на РБ искове са с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба ищецът твърди, че лично е пострадал от престъпленията, разследвани в продължение на повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780/1998 г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на ВОП София и известно в публичното пространство като "делото за възродителния процес". Обект на този процес са били всички турци в периода 1984г. – 1989г. и по съществото си този процес е представлявал принудителна промяна на имената на български граждани с турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им обичаи, традиции, вярвания и прогонването им от държавата. Твърди, че през м. януари 1985г. група червени барети нахлули в дома му в след полунощ, задържали го пред семейството му и го отвели, използвайки физическа сила и белезници. Действията насочени към задържането му изплашили семейството му и събудили съседите му. Бил конвоиран във военно поделение в гр. Б., където заедно с около 400 души от турски произход е бил заставен със заплахи да полага тежък физически труд в продължение на 45 дни. Бил принуден смени имената си с български. След като е пуснат на свобода се завърнал на 2 работното си място в Зърнено-фуражен комбинат в гр. Д., но бил уволнен, тъй като заявил, че не желае да се обръщат към него с името Д.. През м. май 1985г. отново бил задържан без обвинение и отведен в гр. К., където бил заставен да участва в строежа на атомна електроцентрала, отново полагайки тежък физически труд, което довело до значително влошаване на физическото и психическото му здраве. След 3 месеца бил настанен в болница, а след това бил освободен да се върне при семейството си. В края на 1985г. ищецът се включил в създаването на неформално движение за възстановяване и защита на правата на хората от турското малцинство в България, борейки се с мирни средства за връщането на рождените имена, упражняване на етнокултурните и религиозни обичаи, и традиции, съхраняване на етнокултурната идентичност на турците в България и за равнопоставеност на хората без оглед на техните имена, етническа принадлежност, религиозни вярвания или други отличаващи ги характеристики. През м. май 1986г. е арестуван и привлечен като обвиняем, поради участието му в движението. Било му наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 7 години и 6 месеца, но бил освободен от затвора в края на 1989г., предвид приетия Закон за амнистията (Обн. ДВ бр. 99 от 22.12.1989г., в сила от 22.12.1989г.) В затвора бил поставен в условия, непозволяващи поддържане на лична хигиена, достъп до медицински грижи.

Не получавал добра храна и нямал възможност да установи връзка с близките си. Междувременно семейството му било екстрадирано в Т., а след амнистията си, ищецът се присъединил към тях. Предвид напускане на родината си без лично имущество, ищецът и семейството му били подложени на лишения в продължение на 10 години, докато не устроили живота си в Р. Т.. След като той и семейството му се установили в Т., ищецът и други изгонени като него лица са поддържали редовни контакти и от средствата за масова информация узнали, че е започнало разследване на извършените спрямо тях престъпления.

Ищецът и семейството му, заедно с много други, подложени на същата репресия следели хода на делото и многократно подавали молби и жалби до прокуратурата. Твърди, че лице на име И. Х. депозирал пред Главния прокурор на Република България жалба от негово име и от името на други пострадали при сходни обстоятелства. Жалбата била подадена чрез консулството на Република България в гр. И. и регистрирана с вх. № 351/04.03.1996г. С жалбата е отправено искане прокуратурата да започне разследване за причинените му във връзка с т. нар. възродителен процес нарушения на основни и естествени човешки права, както и справедливи обезщетения за произтеклите от това имуществени, и неимуществени вреди според индивидуалната ситуация и щети на всеки отделен пострадал. След като не получил отговор, през м. май 1996г. ищецът и други пострадали изпратили запитване по факс до Главна прокуратура на Република България във връзка с развитието на предходно подадената жалба, но отново не последвал отговор. От името на пострадалите било внЕ.о отново искане по същия въпрос, регистрирано под вх. № 3070/01.04.1997г., в Главна прокуратура на република България, заедно с 3 папки документи и материали.

3

Отново не бил получен отговор или друго уведомление. От писмо с вх.

№ 16494/2009г. от 06.01.2022г. PRB2022129057020 на ВКП узнал, че материалите по пр. № 3070 от 01.04.1997г. били изпратени на ВОП – София за приобщаване към забавеното досъдебно производство, поради връзката им с него. Твърди, че на 18.09.1997 г. било внЕ.о аналогично оплакване от името на пострадалите в Прокуратурата на въоръжените сили, регистрирано под вх. № 422/1997 от 18.09.1997 г. По него също не били получавани отговор или уведомление за развитието му. Излага, че лишаването му от информация за предмета и хода на разследването, представлявало сериозна пречка за упражняване и за защита на правата му като пострадал. Със съдействието на депутати, неколкократно някои пострадали се срещали с главния прокурор на Република България и негови заместници. В резултат на тези срещи през м. юли 2003г. Главният прокурор заявил в медиите, че до две седмици делото за т.нар. възродителен процес ще бъде внЕ.о в съда. Това в действителност не се случило. Всички тези събития оставили ищецът с впечатлението, че прокуратурата целенасочено не отговаря на жалбите му, препятствайки по този начин възможността да получи достъп до информация за делото и да предяви претенции за обезвреда на причинените му вреди от произволното му лишаване от свобода, подлагането му на изтезания, жестоко, унизително и нечовешко отнасяне и наказание. Твърди, че единствените актове, които е получил са Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство и Постановление от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство. Активни действия по разследването били извършени в периода 1991-1994г. и делото било два пъти внЕ.о с обвинителен акт в съда и два пъти било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения. Разпитите на пострадалите започнали през 2000г., а ищецът не е разпитан. Твърди се още, че след изменение на НПК през 2017г., част от пострадалите поискали от съда постановяване на мерки за ускоряване на производството, в резултата на което съдът е давал едномесечен срок на Прокуратурата за предприемане на действия по приключване на делото. С постановление от 04.10.2018г. наказателното производство е спряно, във вр. с отправено искане за правна помощ до Р. Т.. По подадено от ищеца през 2018г. заявление за ускоряване на досъдебното производство с определение № 4841/06.11.2018г. по НЧД № 4713/2018г. на СГС бил даден едномесечен срок на ответника за произнасяне съобразно правомощията му по чл. 242, ал.1 от НПК. За периода от 01.01.2018г. до юли 2020г. били образувани 94 броя дела СГС по заявления по чл. 368 от НПК за ускоряване на сл. дело 1/1991г., ДП №II-048/1999 по описа на ВОП-София. За периода от 01.01.2018г. до м. юли 2020г. били постановени 78 определения, с които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване и приключване на същото досъдебно производство. Въпреки това ВОП-София не е изпълнила нито едно от тях, а вместо това с било издадено Постановление от 04.10.2018г., с което производството по ДП №II-048/1999г. по описа на ВОП – София било спряно на осн. чл. 244, ал.1, т.1, във вр. чл. 25,ал. 2, вр. чл. 242, ал. 1 НПК. С 4

Постановление от 31.05.2022г. наказателното производство било прекратено, поради настъпилата смърт на последният обвиняем – Г. Ат.. Ищецът счита, че продължителността на производството е прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Прекомерната продължителност на наказателното производство нарушава правото му по чл.

6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, в резултат на което е претърпял неимуществени вреди – разочарование, страх и опасения, че забавянето ще способства за избягване на наказателна отговорност от страна на обвиняемите, загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, лишаване от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец. С оглед на това е предявил иск за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 270 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.08.2023г. до окончателното изплащане на сумата.