Решение № 15 от 17.05.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 15 гр. София , 06.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Теменужка Е. Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Димитринка И. Костадинова

Младенова при участието на секретаря НИНА С. ГЪРМАНЛИЕВА като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20201100509878 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №64525/2017 год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, К. А. А. и Л. А. А. са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД сумите от по 1 220.61 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год., за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, абонатен №190368 лв., сумите от по 25.41 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.юни 2013 год. до м.април 2016 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.09.2017 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и периоди, а исковете за обезщетения за забава са отхвърлени изцяло и ответниците К. А. А. и Л. А. А. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на по 199.86 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на всеки един от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 76.72 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в 1 законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците К. А. А. и Л.

А. А.. Жалбоподателите поддържат, че в тежест на ищеца било да установи съществуването на твърдяното облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и че ответниците е възникнало задължението за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че е било извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер.

Неправилно първоинстанционния съд бил приел, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за процесния недвижим имот. Обстоятелството, че между страните е налице договорна връзка, било останало недоказано по делото. Неправилно СРС бил приел, че е доказано и количеството доставена топлинна енергия. Видно било от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебнотехническата експертиза, че общият топломер, монтиран в абонатната станция, не е преминал метрологичен контрол в срок. Това можело да компрометира отчетеното и фактурирано количество топлинна енергия за даден период. В този смисъл било налице и административно нарушение по чл. 85, ал. 2 от Закона за измерванията /ЗИ/, както и неизпълнение на договорно задължение по чл. 5, т. 9 от Общите условия на ищеца. Нормата на чл. 44 ЗИ забранявала използването на средство за измерване, чиято годност не е установена и надлежно удостоверена. Също така неправилно СРС бил приел, че ищецът има вземане на стойността на услугата дялово разпределение. По делото липсвали доказателства за начина на определяне на размера на тази услуга, доколкото същият не бил нормативно определен. Издадените фактури не установявали размера на услугата. В тази част решението било и недопустимо, тъй като ищецът сочел, че тази услуга е предоставена от третото лице-помагач, а вземането за възнаграждение принадлежало на правния субект, сключил договор за извършване на услугата. Следователно ищецът бил предявил чуждо право. Уговореното в Общите условия, че възнаграждението се плащало от длъжника на ищеца не можело да обвърже трети неучастващи страни по договора за доставка на топлинна енергия, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Ето защо молят решението да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Срещу определението на СРС от 11.03.3030 год., постановено по горепосоченото дело по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците К. А. А. и Л. А. А., които поддържат, че присъдените на страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК не били определени правилно. Държавната такса в заповедното производство била в размер на 84.70 лв. /2% от 4 235.32 лв./, а при определен минимален размер на юрисконсултското възнаграждение, общият размер на разноските възлизал на 134.70 лв. Следователно с оглед 2 отхвърлената част от исковете, отговорността за разноски в заповедното производство на ответниците не следвало да надхвърля 68.49 лв. Размерът на дължимата държавна такса в исковото производство бил определен неправилно. В случая ищецът бил внесъл държавна такса в размер, който надхвърлял дължимия. Освен това прекомерно било определянето на юрисконсултско възнаграждение за исковото производство в размер на 150 лв. С оглед разпоредбите на чл. 37 ЗПП и чл. 25 и 26 от НЗПП, размерът на възнаграждението следвало да бъде съобразен с фактическата и правната сложност на делото, обема осъществена защита, проведените по делото съдебни заседания. Този смисъл възнаграждение в случая трябвало да бъде определено в минималния, предвиден в закона, размер.

Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по частната жалба.

По отношение на въззивната жалба:

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – заповед от 04.04.2001 год. на кмета на Столична община, издадена по реда на чл. 98 ЗТСУ /отм./, молба-декларация за откриване на клиентска партида от 25.10.2001 год. и удостоверение за наследници от 24.10.2017 год, че двамата ответници са съсобственици при равни дялове на процесния апартамент №24, находящ се в гр.**** /като наследници по закон на Г.К.Б., починал на 19.12.2004 год./, поради което същите се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.

153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 3 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците /респ. техния наследодател/ са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, документи за главен отчет, протоколи за неосигурен достъп, сертификати, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало 4 бр. индивидуални разпределители, които са били отчитани дистанционни /включително и през периода, през който не е било осигурен достъп до имота/, както и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на ответниците за топлинна енергия, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил годно за търговско измерване средство – бил преминал през периодични метрологични проверки на 08.10.2012 год. и 04.09.2014 год. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и възражението на жалбоподателите, че не е доказано доставеното количество топлинна енергия, респ. че дяловото разпределение е било извършено неправилно, се явява неоснователно.

На следващо място следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения, 4 свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.