Определение № 4831 от 12.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4831 гр. София, 12.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002104121 по описа за 2025 година

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Й., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Е. Й., подадена чрез пълномощника му адв. Ч. П., против решение № 305 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 65/2025 г. на Софийски окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд – Пирдоп, с което са уважени предявените от Е. Т. Н. против Е. Б. Й. и А. И. Б. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че двамата ответници не са собственици на описаните в решението шестнадесет поземлени имота (с характер на земеделски земи) в землището на [населено място], общ. М..

В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Доводът за недопустимост се аргументира с липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, като се поддържа, че не е налице нито една от хипотезите, разяснени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а ищцата не разполага с правен интерес за частта, надхвърляща притежаваните от нея права в съсобствеността. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен по същество. Претендират се сторените в производството разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, както и поради наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси:

1

1. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, като се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС;

2. Как се разпределя доказателствената тежест между страните, като при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд и направено изрично позоваване на това във въззивната жалба, въззивният съд следва ли да я разпредели наново и да извърши нов доклад, и неизвършването на тези действия води ли до процесуално нарушение и до необходимост да бъдат приети и обсъдени и представените пред въззивния съд доказателства за установяване на релевантните за спора факти. Касаторът сочи несъответствие с решение № 50257 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 539 от 16.05.2016 г. по гр. д. № 1571/2016 г. на ВКС, IV г. о.;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания, като се твърди противоречие с практика на Върховния касационен съд, поставена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о., и други посочени в изложението, както и със задължителната практика на ВКС и ВС в ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, и 4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, и формалното препращане освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. Изтъква се противоречие с практика на Върховния касационен съд, поставена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о., определение № 423 от 11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 236 от 2

08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г. на ВКС, IV г. о., както и задължителната практика на ВКС и ВС в ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба – Е. Т.

Н., която поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, и излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждането на сторените в производството разноски.

Другият участник по производството А. И. Б. не е подала отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на релевираните основания по чл. 280 ПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени при условията на субективно и обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с които ищцата Е. Н. отрича правото на собственост на ответниците Е. Й. и А. Б. върху процесните шестнадесет поземлени имота (с характер на земеделски земи), намиращи се в землището на [населено място], общ. М.. Правният интерес от търсената защита е обоснован с твърдения за притежаване от ищцата на 1/28 ид. ч. от правото на собственост върху имотите, придобита по наследяване от нейния баща Т. И. Б.. Твърди се, че по заявление на последния, с влезли в сила решения на Поземлена комисия (ПК) - с.

Мирково от 26.05.1999 г., правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено в полза на наследниците на неговия баща - И. В. Б., роден на 20.08.1868 г. и починал на 28.05.1954 г. Сочи се още, че от момента на реституиране на собствеността до 2023 г. наследниците са владели и ползвали процесните имоти, като представя договори за отдаване на част от тях под наем. Излага се, че с нотариален акт за покупко-продажба от 22.12.2022 г. ответницата А. Б. е продала изцяло имотите на другия ответник Е. Й., който не е произвел вещнотранслативен ефект, тъй като праводателката по договора не е притежавала собственически права върху същите.

Ответниците са оспорили исковете, като са поддържали, че не наследодателят на ищцата, а А. Б. е придобила собствеността върху имотите по наследство от нейния дядо с идентични имена – И. В. Б., [дата на раждане] и починал на 14.05.2000 г., на когото процесните имоти са възстановени със същите решения на поземлената комисия, представени по делото.

Поради това се твърди, че договорът за покупко-продажба от 22.12.2022 г. е произвел целения вещнотранслативен ефект и Е. Й. е придобил собствеността върху тях. В подадения в срок отговор на исковата молба Е. Й. поддържа възражение за недопустимост на предявените искове и твърди, че ангажираните договори за наем не доказват упражнявано от ищцата владение, тъй като не са сключени от нея лично, като изтъква, че същите са недействителни и нямат достоверна дата.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е възприел 3 изложените от първостепенния съд фактически и правни изводи, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Въззивната инстанция изцяло е споделила съображенията на РС – Пирдоп за наличие на правен интерес от предявената форма на защита, произтичащ от възникналия между страните правен спор относно принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти. Споделен е и изводът за наличието на активна процесуална легитимация на ищцата да предяви отрицателни установителни искове за собственост и за обхвата на търсената защита за надхвърлящите притежавани от нея идеални части от имотите, обоснована с постановките на Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС.

От фактическа страна, въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, е прието за установено, че с две решения от 26.05.1999 г. на Поземлена комисия (ПК) - с. Мирково е възстановено правото на собственост на наследниците на И. В.

Б., бивш жител на [населено място], в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху шест имота, а по отношение на останалите десет имота – с план за земеразделяне, всички находящи се в землището на [населено място]. Въз основа на изисканата от Общинска служба „Земеделие“ – гр. Пирдоп и приобщена по делото земеделска реституционна преписка № 93 от 17.12.1991 г. е констатирано, че решенията на административния орган са издадени във връзка с подадено на 17.12.1991 г. заявление от Т.

И. Б., който съгласно удостоверение за наследници от 1992 г. се легитимира като наследник на И. В. Б., починал през 1954 г. През 1995 г. заявителят е починал и е оставил за свои законни наследници седем лица, сред които и дъщеря си – ищцата Е. Н.. Последната, съгласно актуално удостоверение за наследници от 2023 г., е наследник на своя дядо – И. В.

Б., починал на 28.05.1954 г., заедно с още 24 сънаследници.

Прието е също така за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба № 119 от 22.12.2022 г. ответницата А. Б. е продала на другия ответник Е. Й., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Й., процесните шестнадесет поземлени имота, които са с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, *** и *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. От приобщената по делото нотариална преписка е установено, че продавачът А. Б. се е легитимирала пред нотариуса като собственик на продаваните от нея недвижими имоти с двете решения на ПК – [населено място] от 26.05.1999 г. и удостоверение за наследници от 16.11.2022 г., съгласно което същата е наследник по закон на И. В. Б. с ЕГН [ЕГН], починал на 14.05.2000 г.

Въззивният съд е обсъдил също така, че в издадените през 2023 г. от Службата по геодезия, картография и кадастър (СГКК) – Софийска област скици за процесните имоти като техен собственик е отразен Е. Й. (понастоящем касатор) въз основа на нотариалния акт за покупко-продажба от 22.12.2022 г., докато в удостоверенията за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК, издадени от Община Мирково, като собственици на същите имоти са вписани Е. Н. и останалите наследници на И. В. Б..