Решение № 1715 от 12.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1715 гр. Пловдив, 12.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330106737 по описа за 2024 година

Предявен е иск от Б. В. Б., ЕГН: ********** против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869 за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 871 лева – недължимо платена по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба16.04.2024 г., до окончателното й плащане. /размерът на претенцията е посочен, съобразно допуснато изменение по реда на чл. 214, ал.1 от ГПК с протоколно определение, постановено в открито с.з. от 13.03.2025 год./.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по който ищецът получил в заем сумата от 1 100 лева, платима на 27 седмични вноски, при ГЛП – 40,05 % и ГПР – 49,83 %. По договора се предвиждало обезпечение – банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, като при неизпълнение се начислявала неустойка в общ размер на 739,11 лева, платима разсрочено. Ищецът бил изплатил целия дълг. Договорът за паричен заем представлявал договор за потребителски кредит и следвало да отговаря на изискванията на специалния закон – ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не бил посочен начинът на изчисляване на общата дължима сума, нито ставало ясно как е формиран ГПР. Освен това неустойката не била включена в ГПР, поради което по този начин ГПР щял да надвиши 50 %. Неустойката била нищожна и прекомерна. Кредиторът изисквал да му се предостави за много кратък срок от 3 дни обилна документация. От непредставянето на обезпечение не възниквали никакви вреди за дружеството, като неустойката представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Тя противоречала както на 1 материалния закон – чл. 71 от ЗЗД, защото натоварвала длъжника с допълнителни разходи, така и на императивната норма на чл. 33 от ЗПК, защото при забава законодателят предвиждал единствено начисляване на лихва. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание.

Търси се и законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава по основание и размер, като се моли за постановяване на решение по реда на чл. 237 от ГПК. Твърди се обаче, че с поведението си ответникът не бил дал повод за завеждане на делото, а искът представлявал злоупотреба с права от страна на ищеца. В съда били образувани две идентични дела от ищеца с еднакво съдържание и петитум, като основната цел била генериране на разноски. Моли се за съединяване на двете дела или за неприсъждане на разноски за повече от едно производство, защото недобросъвестното поведение в процеса било недопустимо. Оспорва се и качеството на материално затруднено лице на ищеца, поради което се иска да се проверят доходите му, защото ищецът използвал съда за получаване на материална облага, а подобно процесуално поведение не следва да се толерира, предвид на което и не следвало на адвоката да се определя възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение от 19.08.2024 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, със заемна сума от 1100 лева, при ГЛП - 40,05 % и ГПР- 49,83 %, неустойка в размер на 739.11 лева, както и че ищецът е заплатил по договора сумата от общо 1150 лева.

По делото е представен сключения между ищцата, като кредитополучател, и „Сити Кеш” ООД, като кредитодател, договор за паричен заем № *** /л.42,43/, от който е видно, че общата сума за плащане е 1231.89 лева и следва да бъде изплатена от кредитополучателя на 27 вноски. В процесния договор за заем /чл. 8 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 887.04 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от договора/ да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо на чл. 9, ал.2 от Общите условия към договора за заем, които са общодостъпни и съгласно които поръчителите следва до отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, 2 сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход;При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план.

В хода на делото е изслушано заключение на вещо лице по допусната ССчЕ /л.63-75/, видно от което при изчисляване размерът на ГПР по договора е взет предвид единствено разходът за възнаградителна лихва, като при включването и на клаузата за неустойка размерът на ГПР е 1014.11%, а размерът на общата погасена сума по процесния договор е в размер на 1979.70 лева.

С протоколно определение от 13.03.2025 год., държано в открито съдебно заседание, е допуснато изменение на исковата претенция, като размерът на същата е увеличен от 50 лева на 871 лева.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца и „Сити Кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което ищецът е имал качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока той се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно заключението на вещото лице при изчисляването на процента на разходите е взета предвид единствено възнаградителната лихва, но не и други такси или неустойки по кредита. В тази връзка неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С процесния договор за заем № ***(чл. 6 от същия) длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР по 3 кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 1231.89 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 739.11 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, видно от заключението на вещото лице размерът на ГПР става 1014.11%. При това положение и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

В допълнение към горното съдът споделя съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл.8 от Договора неустойка реално излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Установи се от приетото заключение по допусната ССчЕ, че при дължима сума за главница от 1100 лева ,ищецът е заплатил по договора общо сумата от 1979.70 лева. Тоест, ищцата е заплатила над чистата стойност по кредита сумата от 879.70 лева. С допуснатото изменение на иска, исковата претенция е завишена на 871 лева, поради което и предвид диспозитивното начало в процеса, за тази сума искът следва да бъде уважен. Като законна последица от уважаването, в полза на ищеца ще се присъди и законната лихва върху присъдената сума от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2024 год. до погасяване на вземането.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза следва да се присъди сумата от 4

42.50 лева разноски за държавна такса, както и 200 лева платен депозит за вещо лице. В производството на ищеца е оказана безплатна правна помощ от адв. Б. на основание чл. 32 от ЗАдв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Б., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.